хипохондрия Tag

ХИПОХОНДРИЯТА – УЖАСЯВАЩИЯ СТРАХ ОТ БОЛЕСТИ

При страхово-хипохондричната невроза най-често всичко започва по някакъв конкретен повод, предизвикващ чувство на страх. Един млад мъж например, присъства на сватба и след като се е хранил и пил, получава силно главоболие. Някой му дава таблетка кофенал, след известно време той взема още една, тъй като главоболието не преминава. Отива си вкъщи и когато, вече се готви да си ляга,  получава силно сърцебиене със страх, че умира. Целият се изпотява, разтреперва се и докато дойде повиканият лекар, всичко преминава но остава опасението, че това скоро ще се повтори и тогава ще настъпи краят. Болният живее непрекъснато в тревожно очакване и наистина при вълнение и неприятности кризите на страх и сърцебиене се повтарят, макар и рядко. След тези случаи той непрестанно се страхува и това усещане се обостря особено вечер, тъй като нощем „по-трудно се намира лекарска помощ“. Ако отиде в друго населено място, болният се осведомява най-напред за поликлиниката и болницата. Страхува се да остане сам вкъщи, постоянно опипва пулса си, държи се за сърцето и тежко въздиша. Пази се от всякакви усилия, почти не прави движения и се изживява като тежко болен, който очаква всеки момент своя край от сърдечен инфаркт.

В повечето случаи опасението от някакво заболяване, чрез което ще настъпи смъртта, се появява повод смъртта на някой близък, приятел или роднина. Безспорно за възникване на страха при хипохондричната невроза голяма роля играят общият невротичен фон и въображението на болния, което по своему невярно и хиперболично преработва и физиологично възникналата тахикардия, и телесните промени, съпътстващи някои банални и невинни разстройства.

Клинично страховата-хипохондрична невроза по своя афект се приближава силно до страховия пароксизъм на фобията. Например една болна, която има фобия от мишки, с неудоволствие слуша да се говори за мишки, като същевременно разбира неоснователността на този страх, тъй като мишката липсва в момента. Разговор, в който се говори за мишки, предизвиква в нея тръпки по тялото и изпотяване на ръцете. Тази жена обаче се държи съвсем иначе, ако види мишка в стаята или дочуе шум и гризене от мишки. Тя става възбудена, неспокойна, получава сърцебиене, стягане в гърдите, задушава се, започва да трепери, да се поти, променя цвета на лицето си, косите й настръхват. В този момент на пароксизъм въпреки всичко болната не може да се овладее. Обхваща я паника и тя избягва навън. Именно подобно преживяване изпитват болните със страхово-хипохондрична невроза, когато почувстват сърцебиене, болка, виене на свят или изтръпване на крайниците. Докато обаче при фобията пароксизмът се обуславя от обект и ситуация, които са извън болния, при страхово-хипохондричната невроза пароксизмът се отключва от представите и въображението на болния. Дори в съвсем спокойно състояние и добро настроение, ако през ума на болния мине мисълта, че сърцето му може да спре, той вече е в паника.

При деца и юноши според познанията и опита им страхът се предизвиква предимно при неясната мисъл за смъртта. Обикновено той настъпва в часовете на самота, умора, надвечер, дори в присъствието на други членове на семейството. Често пъти съпруги или съпрузи на починали болни започнали да се опасяват, че са болни от същата болест, от която е починал техния партньор. Понякога начало на заболяването слага един разговор за някаква болест или внезапна смърт. Болните твърдят, че мисълта за грозящата ги болест не ги напуска нито през деня, нито през нощта. Сънят им се нарушава, апетитът намалява, загубват интерес и желание за работа. Съзнанието им е обсебено от мисълта за признаците на болестта и макар да се оглеждат в огледалото и да виждат, че са добре и да се опипват, за да се уверят, че не са болни, те все пак наблюдават всяко най-малко усещане в тялото. Те ходят от лекар на лекар, оплаквайки се, че са болни и обречени на смърт, с надеждата да чуят, че не са болни. Понякога след такъв опровергаващ опасенията им разговор те изведнъж се ободряват и си отиват спокойни: „Аз все си мислех, че може и да не съм болна, а само мислено се измъчвам, но не бях сигурна.“

За отбелязване е, че и неуки и образовани хора не са пощадени от страхово-хипохондричната невроза. Дори образованите се страхуват повече, защото, се самонаблюдават и премислят колко много ще загубят със смъртта си. Накратко, страховата невроза е с хипохондричен облик и хипохондрично съдържание. Тя е свързана с мисълта за смъртта като символ на най-страшното, което се противопоставя на живота.

Прави впечатление, че тези, които страдат от фобии и страхово-хипохондричната невроза, в миналото са преживели някакъв страх или поредица от страхови ситуации. Изглежда, че при астенизиране и преумора, при общо невротизиране първоначално изживеният страх, който дотогава е бил уравновесяван и потискан, се възпламенява отново поради отпадане на вътрешното задържане. Тъй като липсва първоначалната ситуация, той се асоциира с други мисли и представи, отнасящи се до собственото благополучие. Причината се крие в отслабването на задържащия процес в мозъчната кора, който е фило и онтогенично по-нов и крехък и който главно моделира уравновесеното човешко поведение и регулира равновесието между кора и подкорие.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

СТРАХОВО-ХИПОХОНДРИЧНА НЕВРОЗА

Докато страховата невроза, проявяваща се с отделни краткотрайни пристъпи на панически страх без особен повод, е сравнително рядко явление, то е страхово-хипохондричната невроза, която като понятие се оформи през последните две-три десетилетия, има голям обхват и практическо значение тъй като се среща сравнително често. Страхово-хипохондричната невроза всъщност доминира сред фобиите и страховите състояния, които се срещат и в амбулаторната и в клиничната практика. Мнозинството от болните, които търсят лекарска помощ, страдат от страхово-хипохондрична невроза. Под това понятие, което се употребява и от Никола Шипковенски и от Хр. Христозов, ние разбираме онези натрапливи страхови състояния, които имат за предмет опасения, че физическото или психическото здраве на индивида е затрашено. Следователно тук се отнасят кардиопатофобиите, карциномофобиите, нозофобиите, алиенофобиите и голяма част от състоянията, описвани в чуждата литература като агорафобии.

Общата картина на страхово-хипохондричната невроза е следната: болният, който по един или друг повод, стигне до мисълта, че е болен, например от рак в главата или някъде другаде в тялото, от сърдечно заболяване, респективно инфаркт на миокарда, или от някакво друго заболяване, както и от възможно психическо заболяване, е непрекъснато обсебен от мисълта за това заболяване, за опасността, която го дебне, и за последиците, които ще настъпят евентуално след неговата смърт. Под влияние на тази натраплива мисъл, доминираща в съзнанието на болния, всички физиологични промени и усещания за болка и вътрешен дискомфорт, за ускорена сърдечна дейност се тълкуват като неопровержим признак за настъпилото заболяване. Болните се откъсват от всекидневните си задължения и интереси, апетитът им намалява, появяват се безсъние и главоболие и те наистина започват да живеят с мисълта, че са тежко и неизлечимо болни, което ги прави потиснати, мрачни и отчаяни, без настроение и неспособни да се радват. Те не мислят за нищо друго, освен за себе си и своето заболяване, постоянно се държат за сърцето, непрекъснато си мерят пулса, зорко се самонаблюдават. Много от тях се залежават или остават вкъщи от страх да не би да им прилошее навън, на улицата, в автобуса и, от една страна, да се изложат, а от друга – да няма близък човек, който да им окаже помощ в момента на прилошаването. Ако направят опит да излязат извън дома си, те чувстват, че краката им се подкосяват, вие им се свят, появява се сърцебиене, изпотяване, обзема ги страх и за тях това е поредното доказателство, че не бива да излизат навън, защото наистина са болни.

Много от страхово-хипохондрично болните, особено тези, които са преживели прилошаване на работното или на друго публично място, се чувстват добре вкъщи и могат да вършат домакинската си работа. Но други започват да се страхуват да останат сами у дома, понеже се опасяват, че може да ги изненада прилошаване с лош край, когато са сами и наоколо няма близък човек, който да им се притече на помощ. Друга категория страхово-хипохондрично болни, които все още са заставени от обстоятелствата да се движат свободно, изпитват панически страх пред настъпването на нощта, когато всички всички около тях спят или когато се намират в непознато населено място и трябва да пренощуват там. Такива болни, още щом пристигнат в чуждото населено място, се информират най-напред за това, къде се намира поликлиниката, къде се намира болницата, или ако е село, къде се намира здравната служба. Знаем слуаи когато болният, страдащ от кардиопатофобия или от страх, че ще му прилошее, нощува в колата си пред здравната служба или пред поликлиниката. Много от болните се разглеждат като агорафобни, тоест страхуващи се от улици и площади, са всъщност страхово-хипохондрични болни, които поради страха от прилошаване, казано най-общо, или поради страх да не получат мозъчен кръвоизлив или сърдечен инфаркт, не излизат от жилищата си, опасявайки се да не би да изпаднат в нужда и да се изложат пред хората, които ще ги видят в жалкото им състояние на прилошаване.

Обикновено когато, на страхово-хипохондричните им се наложи излизане, те биват придружавани от близки, които ги завеждат на работа и след това ги връщат обратно у дома. Близките ги придружават при покупки, близките ги водят на лекар. Болните не смеят да направят нито крачка навън. За други пък, които се страхуват дори да останат сами вкъщи, е необходимо присъствието на втори човек и там. Един от родителите, съпругът или съпругата, трябва да са винаги у дома. Измежду така наречените агорафобни най-много са тези, които някога са получили някакво прилошаване, обикновено съпроводено със сърцебиене, задух, изпотяване, безсилие на работното място или където и да е вън от собственото им жилище.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“