психология Tag

НИСКОТО САМОЧУВСТВИЕ – КАК СЕ ОТРАЗЯВА НА ЖИВОТА НИ?

Ниското самочувствие може да разяде живота. Хората с високо самочувствие ценят себе си повече и полагат повече грижи за своето здраве и благополучие. Те също клонят към групата на щастливите хора. Това са двете причини, поради които самочувствието е свързано с по-продължителния живот. Според едно проучване, проведено сред обитателите в частна клиника, които са били в равностойно физическо състояние, пациентите с по-високо самочувствие и по-слабо изразена депресия живеели по-дълго.

Ако смятате, че имате ниско самочувствие, то има няколко положителни стъпки, които можете да предприемете, за да го повдигнете. Започнете със съставяне на списък на вашите силни страни, но не бъдете прекалено взискателни към себе си. След като съставите списъка важно е да изоставите скромността и да се поздравявате често за тези черти всеки ден.
Друг много добър начин да подсилите самочувствието си е да усвоите някое ново умение: оригами – изкуството да създаваш образи, сгъвайки хартия, да свирите на музикален инструмент или парашутизъм, всъщност няма значение какво ще изберете, но го приемете сериозно и го практикувайте докато можете да го правите добре, за да извлечете най-голяма полза от него.
Правенето на добри дела за другите също увеличава самочувствието ви – намерете една група от общността, в която да се включите като доброволец – за предпочитане такава, която да отговаря на интересите ви. Възможността да лъснете ореола си чрез подпомагане на другите е един от най-мощните начини да си изградите самочувствие.
И накрая, отделяйте от времето си за правилните хора и избягвайте хората, които застрашават самочувствието ви като се държат негативно към вас или пък вие мислите, че са по-високостоящи от вас. Веднъж намерили подходящите хора, влезте в тяхната компания. Освен, че ще имате огромна полза, ще видите и колко добре ще се почувствате.
Самочувствието също така е свързано с оптимизма. Едно добре известно проучване в клиника „Мейо“ показва, че оптимистите живеят средно около 8 години по-дълго отколкото песимистите. Неотдавна се установи също, че при оптимистите има 50 процента по-малка вероятност да умрат преждевременно. Възрастните хора оптимисти имат по-добре функционираща имунна система от възрастните хора – песимисти, така че надеждата може да задържи болестта на разстояние. Оптимизма също ви помага да се справите с болестта, докато песимистите са склонни да вярват, че „нищо от това, което правя няма да помогне“ и се отнасят по-пасивно към здравето си. Изследванията показват, че оптимизмът помага много при сърдечни заболявания и например намалява вероятността от ангина пекторис или сърдечен инфаркт. По подобен начин надеждата е мощно оръжие при пациенти с ракови заболявания и може значително да повлияе на дължината на живота на пациента.
Как да стана оптимист?
– Избягвайте фокусирането само върху негативните неща и персонализирането, самообвиняването за някои лоши прояви.
– Избягвайте чувството за катастрофалност, винаги да очаквате най-лошото и поляризирането – разглеждане на нещата като винаги или само добри или само лоши, без нюанси между тях.
Какво да направя?
– Научете се да разпознавате и избягвате негативни форми на мислене.
– Търсете добрите неща, без значение колко малки или малко са те и ги ценете.
– Опитайте се да намалите лошите неща, справяйте се с тях и карайте напред.
– Излизайте в компания на оптимисти и се надявайте, че тяхното отношение ще се предаде върху вас.

Център за Психотерапия „Промяна“

СТРАХЪТ И САМОЗАЩИТАТА

Всеизвестни са следните истина за страха, но нека въпреки всичко ги повторим и поразсъждаваме върху тях:
– Страхът ни управлява повече, отколкото си представяме.
– Страхуваме се: Да загубим това, което имаме и да не получим желаното. От мнението на другите или че ще загубим одобрението на приятелите си и тн.
– Страховете растат, защото отказваме да се изправим срещу тях.
– Страховете викат опасността.
– Страхът води до загуба на самоувереността и на умението да разчитаме на себе си.
– Трябва да изследваме страховете си и да ги загърбим
– Бъдете воин, а не се тревожете.
– Безстрашието идва, когато се подчиним на по-висша сила.
Съвременният човек е изпълнен със страхове, но не ги изследва. Всъщност ние самите си ги създаваме. Скриваме ли ги вътре в себе си, не е изключено да станем невротици. Задължително е да се научим да спираме и да разглеждаме страховете си. Непроучените страхове продължават да растат в нас и да ни правят по-слаби. Страхът е резултат от човешкото его и от невежеството.
Най-големият страх е този от смъртта. Един ден всики ще умрем. Ако знаем нещо за философията на смъртта и за процеса на умиране, то този страх ще отпадне и ще пристъпим към последния си час по различен начин. Смъртта е продължение и разширяване на съня. Спането ни спасява от определени видове напрежение, а смъртта ни избавя от стреса на живота. Трябва да го разберем и да преодолеем страха от смъртта.
Обикновено подхранването на даден страх поражда още боязън. Ако систематично анализираме страховете си обаче, ще си дадем сметка, че те имат две лица: или се боим, че няма да получим каквото искаме, или ни е страх, че ще загубим онова, което притежаваме. Тези дълбоко вкоренени страхове издигат стена около себе си и не ни позволяват да се радваме на живота. От сутрин до вечер съзнателно бдим над себе си и се защитаваме, независимо какво се случва на другите.
Страхът вика опасността. Когато и да ни обземе страх ние приканваме опасността, като си я представяме в умовете си и се подготвяме психически за нея. Именно затова страхове, които остават неизлекувани, се засилват все повече всеки ден, докато накрая загубим самоувереността си. Щом се поддадем на отрицателни нагласи и станем пасивни и боязливи, викаме опасността при себе си. Не бива да се предаваме под натиска на страховете си.

ГРАДИНАТА НА ПРОМЯНАТА

Преди да я зърнем в далечинита дълго време се борим сами. С мислите си. С чувствата си. Със страховете си. Със зависимостите ти. И душите ни оставят червени дири по белите пътеки на реалността ни.

Но идва миг, в който повече не можем сами. Нозете ни са уморени. Тогава я зърваме в далечината. Дали да влезем в нея? Какво да очакваме? В градината на психотерапията растат различни цветя (школи).  Решаваме се  да опитаме.

Първата среща. Притеснени сме. За първи път си признаваме, че не можем да вървим сами.

Психотерапията е път към светлината в нас. Тя е най-смелият избор, който можем да направим. Да потърсим помощ. Да се разкрием. Да дадем път на болката да се излее – цялата тази лавина от чувства, която години сме трупали.

Психотерапията е пътешествие навътре. Назад в спомените. Някои от тях толкова трудни, че сме избутали навътре в несъзнаваното си.

Тя е път , който заедно с нашия терапевт да извървим по нов начин – да си вземем обичта и топлотата. Пропуснатата прегръдка. Понякога да си вземем достойнството, което някога са ни отнели. Има моменти, в които  искаме да крещим от гняв – съзнаваме колко несправедливо са се отнесли най-близките ни. Заети със себе си и драмите си, а ние малки раними деца сме крещяли от самота. От безсилие. От несподеленост. И не е имало кой да чуе чувствата ни. Отеквали са като уморени криле на пеперуда в ниското на пода. Или пък разбираме, че сме били свръхпредпазвани и контролирани. И не можем да съблечем лепкавия целофан на близките ни. Или за първи път се сблъскваме с пропастта от необичане на себе си.

Крайната цел на това вътрешно пътешестшие е една. Да пораснем. По нов начин. Да простим цялата болка. Цялата несправедливост. Целият ужас на миналото. За да почнем да дишаме сами. Боже, колко сладки са тези първи глътки кислород. Когато за първи път чуем своя собствен вътрешен глас. В началото е тих шепот. Едва го различаваме. Но той е там и все повече ще се заявява в нас. Аз съм…… Аз съм….. Аз имам право. Да бъда обичан. Да бъда уважаван. Говори все по-силно и заявяващо.

Психотерапията е винаги разширение на вътрешната перспектива. Научаваме се да чуваме мислите си първо. После да късаме гердана на безизходните мисли с нови, алтернативни мисли. За първи път може би виждаме, че изход винаги съществува. Докато имаме път на тази земя можем да се променяме. Да сменим посоката. Да открием нови пътища. И да вървим смело по тях. Без пагубните чужди гласове, които отричат правата ни. Да бъдем. Да се случваме. Автентични. Себе си до края. Правещи избор след избор.

Психотерапията е да се научим да чуваме чувствата си. Когато боли – боли. Когато ни е страх ни е страх. Но вече знаем, че никое състояние не продължава безкрайно. Ако не се борим с него, а го прегърнем нежно. И му говорим като на малко дете. Ще мине. Знам. Имам доверие на живота. На силата, която ме закриля. И ето болката отслабва. Страха  се стопява като сняг под лъчите на пролетното слънце.

Психотерапията ни научава на самостоятелност. През нея откриваме своя собствен център. За първи път. Ходим. И стъпките ни оставят следи. За първи път. Видими пред нас. И се чувстваме леки като перце. Сякаш ще полетим. Високо…. Високо….. Към нашите собствени мечти. И вече не сме празни. От липса на обич към самите себе си. От липса на истинска близост с другите.

Ето я пред нас. Градината. Блести от светлина. Трепти и ни чака да прекачим прага й.

Защото някъде там ни чака нов път. Към себе си. Към другите.  Към светлината в нас. Към небето в нас. Високо. Високо. Високо….

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

КАК ДА ПОЛУЧИТЕ ТОВА, КОЕТО ИСКАТЕ ОТ ДРУГИТЕ

• Установянане на разбирателство

Да общуваш ефективно означава да си способен да постигаш желания резултат, своята цел, като влияеш на другите. Това до голяма степен е свързано с термина от НЛП „разбирателство“. Където има разбирателство и взаимно уважение, дори минималното общуване ще бъде ефикасно. Един поглед в препълнена стая може да предаде много между двама души, които се разбират чудесно. И обратното, когато няма разбирателство, внимателно формулираното съобщение за предстоящи добри новини, може да бъде разбрано погрешно. Разбирателството не е нещо отделно от общуването. Тук става дума за цикъл. Казвате нещо, което установява разбирателство, а разбирателството на свой ред ще допринесе следващото нещо, което ще кажете, да бъде разбрано правилно. Все пак онова, което казвате, може да предизвика и отрицателни чувства или разрушаване на разбирателството, затова не е достатъчно само да подбирате думите, начина им на изричане и съпровождащите ги жестове. Общуването се измерва само с резултата – действа или не?

• Отразяване

Отразяването е нещо, което всички правим от време на време. Ако наблюдавате двама души, които разговарят, най-вероятно ще забележите, че позите им са сходни. Може би двамата са се навели напред или са се облегнали назад със сплетени зад тила пръсти или пък са се облегнали с лакти на бюрата си. Те едва ли съзнават това отразяване, тъй като то е естествен, несъзнателен начин за изразяване на разбирателство. Отразяването може да се съдържа и в говора, височината и тона на гласа, темпото на дишане и други физиологични характеристики.

Интересното е, че двама души, между които има разбирателство, не е задължително да споделят едни и същи интереси или да са в съгласие относно интересите, които споделят. Разбирателството е най-вероятно да се дължи на общ начин на чувстване и мислене, а не на съдържанието на мислите или на темата на общуване. Но отразяването е и умение, което може да се усвои. Експертите в общуването определено го използват. Отразявайки жестовете на човека, с когото общувате неафектирано, вие можете да създадете усещане за разбирателство, сякаш сте с едни и същи мисловни предпочитания. Експертите в преговорите и добрите търговци често демонстрират същите умения.

Но техниката на отразяване може да бъде отнесена и още по-далеч. Жестовете, както знаем, могат да подпомагат или да спъват общуването. Човекът, който седи облегнат назад, със здраво скръстени ръце пред гърдите и кръстосани крака, обикновено не е в особено възприемчиво състояние. Позата му казва „не“, докато човекът, който се е навел напред и изглежда заинтригуван и оживен, вероятно е във възприемчиво, положително разположение на духа. Следователно отразяването на отрицателните жестове и пози едва ли би накарало някого да сключи сделка. Все пак винаги съществува несъзнателна склонност да отразяваме събеседника, така че е възможно да предизвикаме физиологични промени и следователно промяна на състоянието у другия, като приемем положителен тон, подходящи скорост на речта и жестове, които той несъзнателно да започне да отразява.

• Изравняване и повеждане

Представете си, че се опитвате да успокоите човек, който е  много ядосан и говори високо, пискливо. За да постигнете разбирателство, вероятно в началото ще възприемете, същата скорост на речта и височина на гласа, за да „станете като него“  и по този начин ще изразите съпричастност. Бавната реч е тихият тон едва ли ще му подействат. Човек почти никога не преминава незабелязано и съвсем различен тон на общуване, когато се чувства толкова разстроен. Все пак, ако постепенно забавяте речта и снижавате тона, той несъзнателно ще откликне със същото, тоест ще започне да ви отразява. Докато забавяте постепенно речта и движенията си, човекът ще започне да подражава на жестовете ви и полека – лека ще превключи на по-разумно поведение, а това на свой ред ще го накара да мисли по-рационално. Така ще постигнете своята цел да го доведете до състояние, в което да разбира разумните доводи – или по-точно онова, което искате да му обясните. Това може да звучи като магия, но наистина действа.

Ако сега за първи път се запознавате с тази техника, изпробвайте я. Изберете си ситуация, в която трябва да промените емоционалното състояние на събеседника или да го направите по-възприемчив за думите ви. Особеността е да не личи, че вие ръководите ситуацията, и просто да изчакате, докато човекът отрази някоя дребна промяна, преди да преминете на следващата. Тази техника е известна под името „изравняване и повеждане“. Мнозина, за които смятаме, че имат „вродена“ способност за общуване, я прилагат несъзнателно. Можете да я използвате с голям ефект във всяка междуличностна ситуация.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ФОБИИ И ПАНИЧЕСКИ АТАКИ – ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ТЯХ

„Който се бои от нещо, му дава власт над себе си.“

Клаустрофобия, арахнофобия, агорафобия, страх от височини – списъкът може да продължава до безкрай. Това са драматичните страхове, в буквалния смисъл. Филмите на ужасите оказват силно въздействие върху нервната ни система, активирайки първичните страхове. Човек, парализиран от фобия, живее като в ядрен реактор. Някой само трябва да натисне бутона и верижната реакция се задвижва. Неспособен да я спре, той може единствено да наблюдава безпомощно или да се потопи напълно в абсолютния ужас на конкретната фобия.

Работата с добър психотерапевт често може да ви помогне да откриете първопричината за фобията си и да разработите нови поведенчески подходи за контролирането й. Въпросът е как бихте могли да използвате интелигентността на системата ум/тяло, за да изпълните своя свят с по-голямо усещане за безопасност?

Най-често страничният ефект на фобиите е, че избягвате места и ситуации, които активират реакцията ви. Не се качвате в асансьор. Не ходите в супермаркети, нито на планина. Това, естествено, ограничава възможностите в живота ви. Не е необичайно лекият страх да се разрасне до такава степен, че нищо да не ви изглежда безопасно извън дома ви. Накрая отбягвате всичко и затваряте вратата не само за житейските несгоди, но и за удоволствията в живота. Всяка фобия произтича от здравословна страхова реакция на опасността. Ако скочим от скала ще загинем. И наистина е възможно човек да умре, ако заседне в асансьор. Но при клаустрофобичната реакция ответният ви механизъм е като пощурял. Изследвания върху болката показват, че различните хора изпитват различна по сила и вид болка при едни и същи наранявания или болести. Според една теория не действителното увреждане на тъканта предизвиква болката, а начинът, по който нервната система реагира и сигнализира на организма.

Сравнително новата област на психоневроимунологията се заема с изучаването на тази връзка между ума/тялото и благополучието и болестта. Ако разделите термина „психоневроимунология“ на съставните му части, той буквално означава: „Как умът се свързва с имунната система“. В началото на 80-те години няколко блестящи учени-изследователи откриват невропептиди и неврорецептори в други части на тялото. Невропептидите според д-р Кандас Пърт – неортодоксален учен, открила рецептори за ендорфина в клетките, са „онези вещества, секретирани от мозъка и познати като медиатори на настроението и поведението…“ Тя откри, че тъкмо те „изпращат ясен сигнал….на раковите клетки чрез техните рецептори и ги карат да растат и да се предвижват или метастазират в други части на тялото“. Заедно с други учени проследи връзката на еднокринната система, която се състои от всички жлези с вътрешна секреция и произведените от тях хормони, с мозъка и имунната система.

За да положите началото на конструктивен лечебен процес, трябва да разберете и някои други аспекти на фобиите. Първият е реализирането на собствените пророчества. При всекиго има първи пристъп на паника. Шофирате по магистралата и изведнъж, без всякаква причина, изпитвате ужас. Сърцето ви започва да бие силно, над устните ви избива пот, ръцете ви започват да треперят. Отбивате встрани, седите и се тресете. После ви минава. Психически пристъпът на паника може да продължи само двадесет минути. Тогава тялото вече спира да произвежда адреналин. Винаги отминава. Но дори да го знаете, тялото ви не може да приеме тази рационална мисъл.

Затова, когато отново ви се налага да шофирате, започвате да мислите за случилото се предишния път. Изнервени сте още преди да излезете от къщи. Когато наближите мястото на магистралата, където се е случило, нервно предчувствие кара кокалчетата ви да побелеят от стискане на волана. Сдържате дъха си. И познайте – отново получавате пристъп. Щом шаблонът на паниката започне да се установява, тялото ви го прави част от програмата. Тази трансформация  е вторият важен фактор, който трябва да бъде разбран. Дори да се опитвате да си кажете: „Няма да откача, няма да получа пристъп на паника, докато шофирам“, тялото откликва на познатите стимули. То започва да отделя адреналина, необходим за възпроизвеждане на онова, което е възприело като част от шофирането. Започва необратима реакция. Паниката се превръща в навик, а шофирането във фобия. След като фобията стане привична, е само въпрос на време изобщо да престанете да шофирате…или да се качвате в асансьора. Накрая може въобще да не искате да излизате. Свободният избор отново е елиминиран.

Вярно е разбира се, че някои проблеми с паниката са следствие на химичен дисбаланс. Макар и тук да е възможно ситуацията да е като при въпроса „кокошката или яйцето“ – тоест дали паниката предизвиква хормонални проблеми или хормоналните проблеми са причина за паниката.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

гр. София

тел. 0886 444 024