Uncategorized

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ПСИХИЧЕСКОТО ИЗТОЩЕНИЕ И КАК ДА СЕ СПРАВИМ С НЕГО

Умственото изтощение е състояние на емоционална умора в резултат на натрупан стрес в личния или професионалния живот. Емоционалното изтощение е един от признаците на емоционално прегаряне.

Хората с психическо изтощение често чувстват, че нямат сила и контрол върху случващото се в живота им. Струва им се, че са станали заложници на ситуацията. Липсата на енергия, проблемите със съня и намалената мотивация могат да затруднят преодоляването на емоционалното изтощение. С течение на времето това хронично стресово състояние може да причини непоправима вреда на вашето здраве.

Как да разберете, че имате психическо изтощение? Тук събрахме основните симптоми. 

Симптоми на умствено изтощение:

• Бързо започвате да се дразните. Всяко малко нещо може да ви подлуди и светът се появява пред вас кондензиран в тъмни цветове.
• Често закъснявате. Усещането, че времето тече през пръстите ви и постоянно не ви достига. Всичко това води до факта, че постоянно бързате, но нямате време. 
• Имате проблеми с мотивацията. Задачите, които преди това са предизвиквали вълнение и желание за бързо решаване, сега изглеждат като тежък товар, което усложнява и без това трудния живот. 
• Страдате от безсъние. Бъдещето ви изглежда неясно, но в настоящето виждате само проблеми и препятствия, което води до трудности със заспиването. 
• Избягвате отговорност. Преди това отговорността не е била проблем за вас, но сега не искате да носите отговорност за вашите решения и думи. 
• Плачете без причина. Просто понякога искате да поплачете и по този начин да облекчите товара, който ви притиска отвътре. 

Как да се справим с умственото изтощение: 

1. Направете почивка

Ако в момента нямате възможност да отидете на пълноценна ваканция, тогава започнете с малки крачки: Позволете си поне пет минути на ден, да не мислите какво ви притеснява и просто преминете мисловно към това, което ви доставя удоволствие. Представете си как ще се върнете у дома след тежък ден и ще включите любимите си сериали или ще прегърнете любимия си човек, или по-добре и двете. 

2. Превключете към моносензор

Отървете се от допълнителната светлина и шум. Прекарайте няколко минути седнали в тъмна, тиха стая и забележете как това действие ви е отпуска. Вземете мерки, за да намалите прекомерното сетивно въздействие, с което се сблъсквате всеки ден. Например, сложете слушалки в метрото, изключете телевизора, ако не го гледате, купете затъмнени завеси. Направете всичко, което ще намали допълнителния сетивен принос към живота ви.

3. Позволете си да се отпуснете

Ако ви предстои много работа, а списъкът със задачи никога не свършва, може да станете плячка за израза „Аз трябва“. Но ако имате почивка за обяд или кафе, тогава си позволете да се насладите на това време в пълен размер. Защо се чувстваме толкова често виновни, че се отпускаме и си почиваме? 

Да бъдеш възрастен означава и добре да познаваш себе си и да знаеш какво наистина е релаксиращо, успокояващо и подкрепящо за теб.

Ако това, което харесвате, е да гледате спящи котки в YouTube, тогава го направете без никакви угризения. Позволете си спокойно да се наслаждавате на прости удоволствия, независимо дали става въпрос за видео, книга, разходка, забавление.

4. Бъдете реалисти

В съвременния свят малко хора успяват да изпълнят поне част от задачите, с които се сблъскват всеки ден. Щом сте зачеркнали едно нещо, на негово място се появяват още две. Признайте, че вие ​​не сте в състояние да направите всичко. Това разбиране ще ви даде усещане за лекота и свобода. И не се напрягайте от факта, че не всичко е свършено.

5. Определете приоритетите

Някои наши усилия плащат дивиденти, докато други не. Помислете кои области от живота са достойни да харчите времето и енергията си за тях, а кои не. Това ще ви позволи да не пръскате своята енергия върху ненужни неща. Ако започнете правилно да разпределяте ресурсите си и да насочвате енергията в правилната посока, това ще ви позволи да правите по-малко и да получавате повече. 

Мини съвети за психическо изтощение:

– Идентифицирайте стресора и се отървете от него;

– Спортувайте;

– Яжте правилно;

– Медитирайте;

– Спете повече;

– Консултирайте се със специалист. 

Погрижете се за себе си и за психичното си здраве! 

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

КАК ДА РАЗПОЗНАЕМ И ПРЕДОТВРАТИМ ПАНИЧЕСКОТО РАЗСТРОЙСТВО?

СТРАХОВО-ХИПОХОНДРИЧНА НЕВРОЗА

Докато страховата невроза, проявяваща се с отделни краткотрайни пристъпи на панически страх без особен повод, е сравнително рядко явление, то е страхово-хипохондричната невроза, която като понятие се оформи през последните две-три десетилетия, има голям обхват и практическо значение тъй като се среща сравнително често. Страхово-хипохондричната невроза всъщност доминира сред фобиите и страховите състояния, които се срещат и в амбулаторната и в клиничната практика. Мнозинството от болните, които търсят лекарска помощ, страдат от страхово-хипохондрична невроза. Под това понятие, което се употребява и от Никола Шипковенски и от Хр. Христозов, ние разбираме онези натрапливи страхови състояния, които имат за предмет опасения, че физическото или психическото здраве на индивида е затрашено. Следователно тук се отнасят кардиопатофобиите, карциномофобиите, нозофобиите, алиенофобиите и голяма част от състоянията, описвани в чуждата литература като агорафобии.

Общата картина на страхово-хипохондричната невроза е следната: болният, който по един или друг повод, стигне до мисълта, че е болен, например от рак в главата или някъде другаде в тялото, от сърдечно заболяване, респективно инфаркт на миокарда, или от някакво друго заболяване, както и от възможно психическо заболяване, е непрекъснато обсебен от мисълта за това заболяване, за опасността, която го дебне, и за последиците, които ще настъпят евентуално след неговата смърт. Под влияние на тази натраплива мисъл, доминираща в съзнанието на болния, всички физиологични промени и усещания за болка и вътрешен дискомфорт, за ускорена сърдечна дейност се тълкуват като неопровержим признак за настъпилото заболяване. Болните се откъсват от всекидневните си задължения и интереси, апетитът им намалява, появяват се безсъние и главоболие и те наистина започват да живеят с мисълта, че са тежко и неизлечимо болни, което ги прави потиснати, мрачни и отчаяни, без настроение и неспособни да се радват. Те не мислят за нищо друго, освен за себе си и своето заболяване, постоянно се държат за сърцето, непрекъснато си мерят пулса, зорко се самонаблюдават. Много от тях се залежават или остават вкъщи от страх да не би да им прилошее навън, на улицата, в автобуса и, от една страна, да се изложат, а от друга – да няма близък човек, който да им окаже помощ в момента на прилошаването. Ако направят опит да излязат извън дома си, те чувстват, че краката им се подкосяват, вие им се свят, появява се сърцебиене, изпотяване, обзема ги страх и за тях това е поредното доказателство, че не бива да излизат навън, защото наистина са болни.

Много от страхово-хипохондрично болните, особено тези, които са преживели прилошаване на работното или на друго публично място, се чувстват добре вкъщи и могат да вършат домакинската си работа. Но други започват да се страхуват да останат сами у дома, понеже се опасяват, че може да ги изненада прилошаване с лош край, когато са сами и наоколо няма близък човек, който да им се притече на помощ. Друга категория страхово-хипохондрично болни, които все още са заставени от обстоятелствата да се движат свободно, изпитват панически страх пред настъпването на нощта, когато всички всички около тях спят или когато се намират в непознато населено място и трябва да пренощуват там. Такива болни, още щом пристигнат в чуждото населено място, се информират най-напред за това, къде се намира поликлиниката, къде се намира болницата, или ако е село, къде се намира здравната служба. Знаем слуаи когато болният, страдащ от кардиопатофобия или от страх, че ще му прилошее, нощува в колата си пред здравната служба или пред поликлиниката. Много от болните се разглеждат като агорафобни, тоест страхуващи се от улици и площади, са всъщност страхово-хипохондрични болни, които поради страха от прилошаване, казано най-общо, или поради страх да не получат мозъчен кръвоизлив или сърдечен инфаркт, не излизат от жилищата си, опасявайки се да не би да изпаднат в нужда и да се изложат пред хората, които ще ги видят в жалкото им състояние на прилошаване.

Обикновено когато, на страхово-хипохондричните им се наложи излизане, те биват придружавани от близки, които ги завеждат на работа и след това ги връщат обратно у дома. Близките ги придружават при покупки, близките ги водят на лекар. Болните не смеят да направят нито крачка навън. За други пък, които се страхуват дори да останат сами вкъщи, е необходимо присъствието на втори човек и там. Един от родителите, съпругът или съпругата, трябва да са винаги у дома. Измежду така наречените агорафобни най-много са тези, които някога са получили някакво прилошаване, обикновено съпроводено със сърцебиене, задух, изпотяване, безсилие на работното място или където и да е вън от собственото им жилище.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ЛЮБОВТА КЪМ СЕБЕ СИ И ЛЮБОВТА КЪМ ДРУГИЯ

Добре е да знаем и да приеме факта, че самолюбието е фактор за психологическото равновесие. Ако изследваме сега един от полюсите на нашата идентичност, а именно любовта към себе си. Любовта, която изпитваме към самите нас, е едно от основните измерения на идентичността ни и ключ към усъвършенстването й. Самоуважението е впрочем определящ фактор в емоционалните ни връзки. Като си придаваме повече стойност, ние имаме шанса да избегнем отношенията на зависимост, в които единствено чуждият поглед ни дава право на съществуване. В общия контекст на изследването ни е важно да се схване, че любовта към себе си и любовта към другия са здраво свързани. Съществата,  които обичат до степен на самозаличаване, не се обичат достатъчно. Те са забравили втората част от християнския завет, който препоръчва: „Обичай ближния си както обичаш себе си.“

Здравате идентичност почива на здраво самоуважение. Самочувствието, самооценката, всичко е там. Любовта към себе си ни позволява да си разрешим да бъдем такива, каквито сме, без да чакаме одобрението на другите, да търсим и опитваме това, което ни привлича и ни доставя удоволствие, без да се осъждаме. Накратко, да си разрешим да съществуваме, да дишаме на воля и да заемем нужното за развитието ни място, уважавайки мястото на другите.

Докато не започнем да се уважаваме достатъчно, ние няма да открием онова, което наистина ни е необходимо, за да се развием в положителене смисъл и да усъвършенстваме заложбите си. Ще смятаме просто, че не заслужаваме най-доброто, което животът може да ни предложи. Някои хора дори са на мнение, че не си струва да живеят или че животът им не заслужава да бъде изживян.

Да спреш да очакваш одобрението на другите, за да се оцениш и да оцениш живота, е несъмнено най-дълбоката революция, която може да протече в рамките на едно съществуване. Да избереш да живееш, да избереш да обичаш, да избереш радостта от съществуването, да станеш напълно отговорен за своята жизненост и за собственото си щастие – това са безспорно най-творческите актове, на които индивидът е способен.

Но това далеч не е лесно. Повечето от нас оставаме в плен на неразрешените конфликти с родителите, на неизбежните сблъсъци в любовния живот, на отрицателните гласове, които ни обитават. Всъщност, за да умеем да обичаме и да се обичаме, трябва да сме почувствали, че ни обичат. Огледалата, които родителите ни и другите родителски фигури са ни поднесли чрез жестовете и погледите си, са основни елементи във формирането на здравословно самоуважение.

Виждайки като деца блясъка на възхищение, възторг и обич в очите на близките ни, ние постепенно интегрираме това положително огледало и се научаваме да се обичаме. Това интегриране способства за формирането на положителните родителски комплекси, които ни вдъхват увереност вместо да ни очернят. Любовта към себе си позволява на човека да си има доверие, да остане верен и на ония части от съществото си, които другите не ценят, да издържи на премеждията и да изживее живота си като едно голямо приключение. Положителното вътрешно огледало е основата на здравия нарцисизъм.

Ако поради някои житейски обстоятелства като болна майка, баща алкохолик, хоспитализация в ранно детство представеното ни огледало е било отрицателно, ако никой не е бдял над нас, ако родителите ни не са изпитвали удоволствие да отглеждат децата си, ние започваме да не се уважаваме достатъчно. Вместо да вярваме в способностите си, ние непрекъснато биваме обземани от съмнения. Преживеният мъчителен опит, когато не сме се чувствали приети в естествената ни среда, спомага за формирането на отрицателни родителски комплекси – вместо да ни вдъхват увереност, те подмолно ни убеждават колко сме некадърни.

Сякаш вътре в нас има зло ехо, което шепне като в приказката: „Снежанка е най-красивата!“ Тогава започваме да се срамуваме, че сме такива, каквито сме, и намразваме хората, на които им е по-лесно да живеят. Съперничим им, завиждаме им, опитваме се да ги унищожим или пък се залепваме за тях и им подражаваме, за да получим вниманието, на което ни се струва, че са обект. Така навлизаме в отношения на любов, която бързо може да се превърне в омраза, ако не получим одобрението на избраното за модел на съвършенство лице, или ако то разбие илюзиите ни, като не признае талантите ни.

В този случай нарцисизмът е болезнен и обратно на разпространеното мнение именно човек, който страда от подобно наранено самолюбие, създава впечатление, че е егоцентричен. Просто защото, самоуважението му е толкова нестабилно, че непрекъснато има нужда да бъде повдигано чрез положителни забележки и комплименти. Така се обяснява също защо подобен човек все гледа постави в центъра на вниманието това, което е и което прави, като детето, желаещо на всяка цена да му харесат рисунката. Ако успее да се пребори с отрицателните представи за себе си, насаждани у от безмилостни комплекси, той ще възстанови самоуважението си и ще промени поведението си. Но това често става с цената на дълга терапевтична работа, защото подобен проблем е наистина дълбок. Така стигаме до корените на самоуважението.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ЗНАЧИМОСТТА НА ВЪОБРАЖЕНИЕТО

Алберт Айнщайн е писал, че въображението е по-важно от знанието. Множество други научни открития подобно на това на Анщайн, макар и придружени с много труд и упоритост, могат да се отдадат и на известен скок на въображението. Изглежда успяващите хора са способни да си представят – или репетират мислено – своите постижения, понякога много време преди тяхното осъществяване. Спортистите често си представят своя успех наум преди действителното изпълнение,  понякога основавайки визуализацията на някой пример за подражание, който е по-добър от тях.

Експериментите показват, че представянето действително се подобрява в резултат от мислени упражнения, също както от физическите. В случаите с хвърлянето на стрелички или забивките в баскетбола например учените с изненада установили, че така наречените мисловни репетиции са били ефективни почти колкото физическите тренировки. Подобни резултати са били получени в продажбите и в други бизнес дейности. Всичко това потвърждава значимостта на въображението за действителните постижения.

Въображението е универсална, естествена способност, която ние постоянно използваме. Ако си представим неколкократно най-лошото за предстоящо събитие или преживяване, то това най-вероятно ще повлияе върху случващото се в действителност, тъй като начинът на мислене програмира поведението ни. По подобен начин, ако практикуваме определен спорт или хоби, ние обикновено го упражняваме и му се наслаждаваме мислено. Постоянните „записи на успеха“ пък ни дават увереността да се представяме по-добре в реалността.

В повечето случаи този процес изглежда, сякаш идва случайно. Въпреки, че всеки от нас е добър в множество дейности, ние не сме в състояние да разпознаваме и пренасяме мислено онова, което правим както трябва, от една ситуация в друга. Така, че в една област може да имаме висока самооценка, а в друга ниска, без нито една от двете да има рационални основания. Откривайки важната роля на въображението във всичко, което правим, НЛП- Невро Лингвистичното Програмиране ни позволява да го използваме градивно и несъзнателно, за да подобрим представянето си във всяка избрана от нас област.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“