This website uses cookies so that we can provide you with the best user experience possible. Cookie information is stored in your browser and performs functions such as recognising you when you return to our website and helping our team to understand which sections of the website you find most interesting and useful.
КАК ДА СЕ СПРАВИМ С ПАНИК АТАКИТЕ
Паник атаките не представляват непосредствена опасност за живота, но могат значително да намалят качеството му.
Как да се справим с паник атаките?
Пристъп на паника е усещане за внезапна и силна тревожност. Паник атаките могат да бъдат придружени от физически симптоми като треперене, дезориентация, гадене, сърцебиене, сухота в устата, задух, изпотяване, замаяност, ускорен пулс, деперсонализация, проблеми с погледа и други. Психологът Олга Мирошникова разказа как можем да се справим с това състояние.
„Симптомите на паническа атака не са опасни, но могат да бъдат много плашещи. Може да изглежда все едно е започнал сърдечен удар или някакво друго страшно заболяване. При паник атаката има и страх от смъртта, обяснява експертът.
Пет ефективни начина за преодоляване на паник атаките:
1. Важно е да се предотврати и да се отпусне контрола върху страха от паническите атаки. Пристъпите на паника винаги отминават, обикновено в ракмите на 15 до 30 минути, а симптомите не са признак за някакво заболяване.
2. Дихателните упражнения могат значително да подобрят благосъстоянието и да предотвратят или да спрат магически паник атаката. Вдишайте възможно най-бавно и дълбоко през носа, след това издишайте бавно и дълбоко през устата. Можете да направите упрежнението в продължение на 10-15 минути и ще почувствате облекчение. Фокусирайте се върху дишането, ще се почувствате по-добре след няколко минути. Редовните упражнения, особено аеробните упражнения, могат да ви помогнат да се справите със стреса, да освободите стреса, да подобрите настроението си и да увеличите увереността.
3. Яжте редовно, за да стабилизирате кръвната захар. Избягвайте кофеина, алкохола и тютюнопушенето – това може да влоши паник атаките, да ги засили или да станат по-чести.
4. Когнитивно-поведенческата терапия ще ви помогне да идентифицирате и модифицирате негативните модели на мислене, които подхранват паник атаките ви и намаляват тревожността.
5. Не се страхувайте да посетите психотерапевт или лекар психиатър ако е необходимо. Не бързайте да прибягвате веднага към лекарства, тъй като това състояние е абсолютно преодолимо с провеждането на редовна психотерапия.
Паническата атака е усещане за внезапна и силна тревожност.
Първото нещо, което трябва да знаете за паник атаките е, чене умирате.И няма да умрете от това, дори ако в този момент се чувствате сякаш това се случва. Всичко е наред с тялото ви и изследванията също показват това.Лекарите най-често поставят диагноза „вегетативно-съдова дистония“ или „вегетативни кризи“.Да, разбира се, симптомите, които изпитвате по време на атака, ви плашат.Те са много разнообразни.Това може да бъде сърцебиене, липса на въздух, вазоспазъм, замаяност, лошо храносмилане, гадене, втрисане, изтръпване и др. Но основният симптом, естрахът от загуба на съзнание, полудяване или смърт.
По-късно се присъединяват страхове като: страхът от тълпата, от отворени пространство, задръствания, големи магазини, затворени пространства, пътувания и др. Въпреки такива плашещи прояви, тялото ви е наистина здраво (въпреки че, разбира се, прегледът никога не е излишен).Подобна реакция на тялото се проявява при хората в отговор на сигнал за силен източник на опасност.
Нека се опитаме да разгледаме какво всъщност може да бъде причината за паническите атаки?
В живота на някои хора понякога се случват събития, които създават много голямо емоционално впечатление върху тях и буквално шокират.Подобни събития могат да бъдат много – не става въпрос за самия „мащаб на катастрофата“, а за това как човекът го е възприел.Това може да бъде злополука, смърт на любим човек или просто заплаха, загуба (на някого, нещо) , психологическа травма в детството (например когато, сте се изгубили от родителите си на обществено място); неблагоприятна ситуация в семейството), раздяла (включително развод, ваш или на вашите родители, дори напускане на родителския си дом);събитие, застрашаващо живота, или просто дори събитие, което в действителност не се е случило, но има страх от това, което може да се случи.
Каква е опасността тук?
Факт е, че мозъкът ви сякаш вярва, че това събитие наистина ви заплашва със смърт или че няма да оцелеете по-нататък, а след това започва да реагира като на реална, остра опасност, проявявайки самите симптоми, изброени по-горе.Но това няма нищо общо с реалността.В действителност събитието или вече е минало и вие оцелявате, но по някаква причина тялото не го усвоява.Или събитието все още не се е случило, то е във фантазията ви, но мозъкът вече е повярвал, че това е реалност. Тоест – изненадващо е: Има симптоми, но няма заболяване … Как и защо това се случва с вас?
Тук всеки вече има своя собствена история, която професионален психолог може да ви помогне да разберете.
Какво да правя със самата атака?
Независимо от това, паническите атаки причиняват много неудобства на човек в реалния живот.По време на ПА, опитайте седа осъзнаете себе си, ориентирайте се в пространството,където се намирате.Дори по най-прекия начин се обърнете към себе си: „Хей, приятелю (твоето име), къде си?“ Препоръчително еда напуснете мястото, където сте имали атака, опитайте се да се видите отстрани.И сиприпомнете, че сега не можете нито да се побъркате, нито да умрете.По някаква причина тялото ви просто е решило, че сега сте в опасност.Но ВАШИЯТ организъм се контролира от ВАС и сега можете да упражните този контрол.С хипервентилация на белите дробове (липса на въздух, задушаване) – започнете да дишате в торба, но за предпочитане хартиена, притискайки я плътно към устата си.Но ако нямате под ръка плик, не поемайте по-дълбоки вдишвания, това само ще увеличи хипервентилацията и задушаването. Не забравяйте да опитате да се разсеете, можете дори да започнете да броите хората наоколо или да събирате цифрите от номерата на колите.
Както вече разбрахте, свързването със специалист ще ви помогне да се справите със състоянието си. Неприятно е, но не е опасно.
Важно е да се вземат мерки, да се започне психотерапия, за да може паническите кризи да отшумят.
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
Повече
ПОСТТРАВМАТИЧЕН СИНДРОМ – СТРАХ СЛЕД СТРАХ
Една вечер Дженифър Хопър и нейната приятелка се събудили и видяли мъж с нож да стои до леглото им. Изнасилвал и двете и убил едно от момичетата. Хопър остави белези от прободни рани по гърлото и ръцете, а в поведението му се появиха признаци на посттравматично стресово разстройство.
Тя изпадна в паника, страхувайки се от тъмното, кошмарите нарушаваха съня й и всяко докосване до рамото я ужасяваше. Тя не можеше да се насили да се качи в колата – по време на нападението се страхуваше, че престъпникът ще ги заведе там, където никога няма да бъдат намерени.
Приказки за изтощителен страх след нараняване са известни още от дните на Троянските войни. През 19 век хората, преживели влакови катастрофи, са диагностицирани с „железопътен гръбначен стълб“, тъй като лекарите смятат, че истеричните състояния при пациенти възникват поради компресия на гръбначния стълб.
По време на Първата световна война този страх се нарича сътресение, кардионевроза или преумора, причинена от бойни условия. Това разстройство започнало да се приема сериозно едва след като войниците, които се връщат от Виетнам, показват същите симптоми: хипертоничност, неволно превъртане в паметта на минали събития, кошмари.
Един бивш войник губи контрол над себе си всеки път, когато жена му пече торти: миризмата на бадеми беше като миризмата на експлозиви
Едва през 1980 г. се появи термин, който обхваща всички тези симптоми – посттравматично стресово разстройство (ПТСР).
Настоящото отношение към ПТСР е много различно от подходите, разпространени по време на Втората световна война, когато американският генерал Джордж Патън заплаши трибунала с преуморени войници. Днес изследователите бързо научават повече за причините за ПТСР и методите за неговото лечение и това е приятно, защото сега знаем колко често се появява това разстройство.
Войната е една от типичните причини за ПТСР. Една четвърт от американските ветерани от войната във Виетнам страдат от това разстройство и 10% от онези, които са все още живи, имат симптоми. Изследователи, които са работили със сирийски бежанци в Турция миналата година, прецениха, че всеки трети от тях има посттравматичен синдром. Той обаче е често срещан и сред жителите на бедни райони, където насилието не е рядкост.
ПТСР е по-вероятно да се появи след многократни наранявания, отколкото след единичен инцидент. Вероятността от синдрома е по-висока, ако човекът, който причини нараняването, е известен на жертвата. Травмата, преживяна в ранна детска възраст, когато мозъкът активно опознава света и определя от какво да се страхува, прави хората по-уязвими в по-късен живот.
Децата, които са малтретирани в семейството, са изложени на риск от посттравматичен синдром. Жените страдат от него два пъти по-често от мъжете, тъй като домашното насилие е източник на многократни наранявания, а рискът от сексуално насилие сред жените е много по-висок.
Развитието на ПТСР се влияе от това, което се случва след травматично събитие, включително подкрепа от страна на другите или тяхното недоверие. Социално-икономическите условия също влияят. Но някои ситуации водят до развитието на ПТСР, дори за тези, които не са изложени на риск.
Лесно е да уплашите мишката с токов удар, по-трудно е да внушите отрицателна представа за себе си в нея
ПТСР увеличава риска от други здравословни проблеми – диабет, сърдечно-съдови заболявания, депресия и пристрастяване. Такива хора са много по-склонни да останат без работа, да имат трудности в брака и да станат родители в тийнейджърските си години. Както в случая с други психични заболявания, допълнителна тежест често пада върху раменете им: други смятат заболяването им за проява на лош характер и не го приемат насериозно.
Въпреки това, ПТСР коренно се различава от повечето психични разстройства: може да се моделира и при други бозайници, тъй като те изпитват и показват страх по същия начин като хората. Лесно е да уплашите мишката с токов удар, по-трудно е да внушите негативна представа за себе си в нея.
Докато разстройствата на настроението остават загадка, ПТСР става все по-ясна. Според Чарлз Мармар, психиатър в Нюйоркския университетски медицински център, посттравматичният синдром може да бъде първото психично разстройство, „където ще направим път към връзката между психиката и мозъка“.
Мозъкът на здрав човек, при наличие на причини за паника, ще заповяда на тялото да започне различни реакции, включително отделяне на адреналин. Сърдечният пулс на човек ще се зачести и той ще изпитва силно желание да се бие или бяга. Когато опасността отмине, симптомите изчезват, остава само неприятен спомен.
Жена, която беше нападната в шумен бар, може да изпитва страх няколко седмици след като чуе трептенето на очилата, но с течение на времето ще настъпи „умиране от страх“ – положителната асоциация на този звук и партитата с приятели ще надхвърлят негативните емоции. Колкото по-често хората получават подобни напомняния без връзка с бедствието, толкова по-голяма е вероятността да умрат от страх, така че е толкова важно да не се криете след нараняване.
Когато този механизъм се провали, се развива ПТСР. Един бивш войник губи контрол над себе си всеки път, когато жена му пече торти – миризмата на бадеми беше като миризмата на експлозиви. Хората, които са били малтретирани в детството, могат да страдат, когато се стъмни, защото тежките им спомени често са свързани с вечерно и нощно време.
Изследвания от неврофизиолози помагат да се разбере как хората се забиват в състояние на страх. Мозъчната сливица, разположена в дълбините на мозъка, контролира чувството на страх. Тя чете входящи сигнали, като миризми и звуци, и изпраща съобщения до други части на мозъка, които филтрират сигналите, преди да реагират на тях. При хора с PTSD филтрите трудно могат да различат реалните заплахи от тези, които могат да бъдат игнорирани.
Проучвания на близнаци предполагат, че посттравматичният синдром зависи приблизително 30% от генетиката. Представители на епигенетиката, нова научна област, която изучава как външните фактори влияят върху генетичния запис и се проявяват в организма, представиха първото потвърждение на хипотезата, че стресът може да бъде наследен.
Много пациенти са насочени към когнитивна терапия, където се учат да се справят с тригери, които предизвикват стрес.
Наскоро бяха открити маркери, които демонстрират разликата между мозъка, гените и дори кръвта на хора с посттравматичен синдром и тези, които не го правят. Когато човек с ПТСР вижда изображение на изплашено лице, мозъчната му сливица предизвиква хипертрофирана реакция. Нещо повече, потиска се префронталната кора, която регулира страха. Изследователите се надяват скоро да открият химикали в кръвния тест, които показват наличието на ПТСР.
Днес лечението на посттравматичния синдром е насочено към промяна на реакцията на мозъка. Много пациенти са насочени за когнитивна терапия, където са научени да мислят различно за случилото се и да се справят с тригери, които предизвикват стрес.
Дебра Кейсен от Университета на Вашингтон казва, че след дузина сесии, острите симптоми се облекчават при около четири от пет пациенти. Други пациенти се подлагат на експозиционна терапия, по време на която им се дава „конфронтация“ със стимуланти на страха.
Възрастен пациент може да бъде помолен да опише травматичното събитие много подробно, докато ефектът му изчезне. Децата могат да играят такова събитие с помощта на играчки. В експеримент с войници те са използвали методи за моделиране на виртуална реалност. Един от терапевтите оприличи тази работа на многопластовото лечение на изгаряния.
Малко след изпитанието Дженифър Хопър започва когнитивна терапия. На първо място, терапевтът я научил, приближавайки се до колата, да заменя натрапчиви мисли („вероятно някой се крие там“) с безопасни („Паркирах тук без проблеми от много години“). На десетия опит тя успя да преодолее страха. Страхът от тъмнината трябваше да се бори много по-дълго и дойде моментът, когато „мозъкът и тялото са свързани с психиката“, казва тя.
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
Повече
КАК ДА ДОБИЕМ АНТИ-ТРЕВОЖЕН НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
Вашите мисли са такива каквито смятате, защото чувствата ви са повлияни до много голяма степен от това какво мислите. Чувството на тревожност увеличава шансовете ви да изживеете тревожно-провокативни мисли. Тревожните мисли могат да увеличат тревожните чувства и да образуват порочен кръг. Можете да помогнете на себе си като се изправите срущу страховете си, като приемете начина на мислене, който очертаваме в тази част.
- Мислете реалистично за вероятността от лоши събития
Ако имате някакъв вид проблем, вероятно прекарвате много време в тревоги за лоши неща, които могат да се случат на вас или на тези, които обичате. Колкото повече съсредоточавате вниманието си върху негативните събития и притеснения за това, че лошите неща са зад ъгъла, толкова по-вероятно ед а повярвате, че те наистина ще се случат.
Доказването със сигурност, че тези лоши събития няма да се случат няма да е толкова лесно, но пък можете да узнаете, че сте склонни да надцените вероятността от случването на лоши неща. Нагласете мисленето си в съответствие с противовеса на тази тенденция. Уравновесяването на начина на мислене не като да карате колело с балансирано в ляво кормило – за да карате по права линия вие трябва да завъртите кормилото на дясно, иначе ще продължите посоката си в ляво. Ако имате склонност винаги да си представяте най-лошото, изправете мисленето си като обмислено приемете, че нещата ще бъдат добре и нищо страшно няма да се случи.
- Избягвайте крайното мислене
Нещата от типа „ужасно“, „много лошо“, „отвратително“ или „краят на света“, допълнително наливат масло в огъня. Повтаряйте си, че няколко неща са наистина толкова ужасни и вместо това, оценявате нещата по-точно като „лоши“, „нещастни“, „неприятни“, но не и „краят на света“. Крайното мислене ви води към крайно емоционални реакции. Когато окачествявате негативното събитие като „ужасно“, създавате в себе си твърде голяма тревожност за неприятните, но относително не толкова крайни събития, като изпадането в неловко положение, например.
- Изкарайте страха от самия страх
Когато хората казват неща като „Не се притеснявай. Това е само тревожност“, думата „само“ предполага неправилност. Тази тревожност е умерена. Фактически тревожността може да бъде много силно изживяване, със силни телесни и умствени усещания. Някои тревожни хора си обясняват тези силни физически симптоми като опасни или като знаци за предстояща опасност. Често срещаните грешки в тълкуването включват приемането, че чувството на гадене означава, че ще се разболее или мислите, че полудявате, защото обкръжението ви е нереално за вас.
Ако имате притеснения за физическите си усещания, може да обмислите виждане със семейния си лекар преди да решите да се конфронтирате със страховете си. Също така желателно е да провеждате психотерапия при квалифициран психотерапевт. Той може да ви посъветва, дали ще е достатъчно безопасно за вас, обмислено да увеличавате тревожността си в кратък срок, за да се освободите от страховете си за по-дълъг срок. Рядко хората биват съветвани да не се изправят срещу страховете си.
Разбирането и приемането на често срещаните усещания на тревожност може да ви помогне да спрете да прибавяте тревожни значения, като интерпретирате погрешно нормалните усещания като опасни.
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
Повече
ХИПОХОНДРИЯТА – УЖАСЯВАЩИЯ СТРАХ ОТ БОЛЕСТИ
При страхово-хипохондричната невроза най-често всичко започва по някакъв конкретен повод, предизвикващ чувство на страх. Един млад мъж например, присъства на сватба и след като се е хранил и пил, получава силно главоболие. Някой му дава таблетка кофенал, след известно време той взема още една, тъй като главоболието не преминава. Отива си вкъщи и когато, вече се готви да си ляга, получава силно сърцебиене със страх, че умира. Целият се изпотява, разтреперва се и докато дойде повиканият лекар, всичко преминава но остава опасението, че това скоро ще се повтори и тогава ще настъпи краят. Болният живее непрекъснато в тревожно очакване и наистина при вълнение и неприятности кризите на страх и сърцебиене се повтарят, макар и рядко. След тези случаи той непрестанно се страхува и това усещане се обостря особено вечер, тъй като нощем „по-трудно се намира лекарска помощ“. Ако отиде в друго населено място, болният се осведомява най-напред за поликлиниката и болницата. Страхува се да остане сам вкъщи, постоянно опипва пулса си, държи се за сърцето и тежко въздиша. Пази се от всякакви усилия, почти не прави движения и се изживява като тежко болен, който очаква всеки момент своя край от сърдечен инфаркт.
В повечето случаи опасението от някакво заболяване, чрез което ще настъпи смъртта, се появява повод смъртта на някой близък, приятел или роднина. Безспорно за възникване на страха при хипохондричната невроза голяма роля играят общият невротичен фон и въображението на болния, което по своему невярно и хиперболично преработва и физиологично възникналата тахикардия, и телесните промени, съпътстващи някои банални и невинни разстройства.
Клинично страховата-хипохондрична невроза по своя афект се приближава силно до страховия пароксизъм на фобията. Например една болна, която има фобия от мишки, с неудоволствие слуша да се говори за мишки, като същевременно разбира неоснователността на този страх, тъй като мишката липсва в момента. Разговор, в който се говори за мишки, предизвиква в нея тръпки по тялото и изпотяване на ръцете. Тази жена обаче се държи съвсем иначе, ако види мишка в стаята или дочуе шум и гризене от мишки. Тя става възбудена, неспокойна, получава сърцебиене, стягане в гърдите, задушава се, започва да трепери, да се поти, променя цвета на лицето си, косите й настръхват. В този момент на пароксизъм въпреки всичко болната не може да се овладее. Обхваща я паника и тя избягва навън. Именно подобно преживяване изпитват болните със страхово-хипохондрична невроза, когато почувстват сърцебиене, болка, виене на свят или изтръпване на крайниците. Докато обаче при фобията пароксизмът се обуславя от обект и ситуация, които са извън болния, при страхово-хипохондричната невроза пароксизмът се отключва от представите и въображението на болния. Дори в съвсем спокойно състояние и добро настроение, ако през ума на болния мине мисълта, че сърцето му може да спре, той вече е в паника.
При деца и юноши според познанията и опита им страхът се предизвиква предимно при неясната мисъл за смъртта. Обикновено той настъпва в часовете на самота, умора, надвечер, дори в присъствието на други членове на семейството. Често пъти съпруги или съпрузи на починали болни започнали да се опасяват, че са болни от същата болест, от която е починал техния партньор. Понякога начало на заболяването слага един разговор за някаква болест или внезапна смърт. Болните твърдят, че мисълта за грозящата ги болест не ги напуска нито през деня, нито през нощта. Сънят им се нарушава, апетитът намалява, загубват интерес и желание за работа. Съзнанието им е обсебено от мисълта за признаците на болестта и макар да се оглеждат в огледалото и да виждат, че са добре и да се опипват, за да се уверят, че не са болни, те все пак наблюдават всяко най-малко усещане в тялото. Те ходят от лекар на лекар, оплаквайки се, че са болни и обречени на смърт, с надеждата да чуят, че не са болни. Понякога след такъв опровергаващ опасенията им разговор те изведнъж се ободряват и си отиват спокойни: „Аз все си мислех, че може и да не съм болна, а само мислено се измъчвам, но не бях сигурна.“
За отбелязване е, че и неуки и образовани хора не са пощадени от страхово-хипохондричната невроза. Дори образованите се страхуват повече, защото, се самонаблюдават и премислят колко много ще загубят със смъртта си. Накратко, страховата невроза е с хипохондричен облик и хипохондрично съдържание. Тя е свързана с мисълта за смъртта като символ на най-страшното, което се противопоставя на живота.
Прави впечатление, че тези, които страдат от фобии и страхово-хипохондричната невроза, в миналото са преживели някакъв страх или поредица от страхови ситуации. Изглежда, че при астенизиране и преумора, при общо невротизиране първоначално изживеният страх, който дотогава е бил уравновесяван и потискан, се възпламенява отново поради отпадане на вътрешното задържане. Тъй като липсва първоначалната ситуация, той се асоциира с други мисли и представи, отнасящи се до собственото благополучие. Причината се крие в отслабването на задържащия процес в мозъчната кора, който е фило и онтогенично по-нов и крехък и който главно моделира уравновесеното човешко поведение и регулира равновесието между кора и подкорие.
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
Повече
СТРАХОВО-ХИПОХОНДРИЧНА НЕВРОЗА
Докато страховата невроза, проявяваща се с отделни краткотрайни пристъпи на панически страх без особен повод, е сравнително рядко явление, то е страхово-хипохондричната невроза, която като понятие се оформи през последните две-три десетилетия, има голям обхват и практическо значение тъй като се среща сравнително често. Страхово-хипохондричната невроза всъщност доминира сред фобиите и страховите състояния, които се срещат и в амбулаторната и в клиничната практика. Мнозинството от болните, които търсят лекарска помощ, страдат от страхово-хипохондрична невроза. Под това понятие, което се употребява и от Никола Шипковенски и от Хр. Христозов, ние разбираме онези натрапливи страхови състояния, които имат за предмет опасения, че физическото или психическото здраве на индивида е затрашено. Следователно тук се отнасят кардиопатофобиите, карциномофобиите, нозофобиите, алиенофобиите и голяма част от състоянията, описвани в чуждата литература като агорафобии.
Общата картина на страхово-хипохондричната невроза е следната: болният, който по един или друг повод, стигне до мисълта, че е болен, например от рак в главата или някъде другаде в тялото, от сърдечно заболяване, респективно инфаркт на миокарда, или от някакво друго заболяване, както и от възможно психическо заболяване, е непрекъснато обсебен от мисълта за това заболяване, за опасността, която го дебне, и за последиците, които ще настъпят евентуално след неговата смърт. Под влияние на тази натраплива мисъл, доминираща в съзнанието на болния, всички физиологични промени и усещания за болка и вътрешен дискомфорт, за ускорена сърдечна дейност се тълкуват като неопровержим признак за настъпилото заболяване. Болните се откъсват от всекидневните си задължения и интереси, апетитът им намалява, появяват се безсъние и главоболие и те наистина започват да живеят с мисълта, че са тежко и неизлечимо болни, което ги прави потиснати, мрачни и отчаяни, без настроение и неспособни да се радват. Те не мислят за нищо друго, освен за себе си и своето заболяване, постоянно се държат за сърцето, непрекъснато си мерят пулса, зорко се самонаблюдават. Много от тях се залежават или остават вкъщи от страх да не би да им прилошее навън, на улицата, в автобуса и, от една страна, да се изложат, а от друга – да няма близък човек, който да им окаже помощ в момента на прилошаването. Ако направят опит да излязат извън дома си, те чувстват, че краката им се подкосяват, вие им се свят, появява се сърцебиене, изпотяване, обзема ги страх и за тях това е поредното доказателство, че не бива да излизат навън, защото наистина са болни.
Много от страхово-хипохондрично болните, особено тези, които са преживели прилошаване на работното или на друго публично място, се чувстват добре вкъщи и могат да вършат домакинската си работа. Но други започват да се страхуват да останат сами у дома, понеже се опасяват, че може да ги изненада прилошаване с лош край, когато са сами и наоколо няма близък човек, който да им се притече на помощ. Друга категория страхово-хипохондрично болни, които все още са заставени от обстоятелствата да се движат свободно, изпитват панически страх пред настъпването на нощта, когато всички всички около тях спят или когато се намират в непознато населено място и трябва да пренощуват там. Такива болни, още щом пристигнат в чуждото населено място, се информират най-напред за това, къде се намира поликлиниката, къде се намира болницата, или ако е село, къде се намира здравната служба. Знаем слуаи когато болният, страдащ от кардиопатофобия или от страх, че ще му прилошее, нощува в колата си пред здравната служба или пред поликлиниката. Много от болните се разглеждат като агорафобни, тоест страхуващи се от улици и площади, са всъщност страхово-хипохондрични болни, които поради страха от прилошаване, казано най-общо, или поради страх да не получат мозъчен кръвоизлив или сърдечен инфаркт, не излизат от жилищата си, опасявайки се да не би да изпаднат в нужда и да се изложат пред хората, които ще ги видят в жалкото им състояние на прилошаване.
Обикновено когато, на страхово-хипохондричните им се наложи излизане, те биват придружавани от близки, които ги завеждат на работа и след това ги връщат обратно у дома. Близките ги придружават при покупки, близките ги водят на лекар. Болните не смеят да направят нито крачка навън. За други пък, които се страхуват дори да останат сами вкъщи, е необходимо присъствието на втори човек и там. Един от родителите, съпругът или съпругата, трябва да са винаги у дома. Измежду така наречените агорафобни най-много са тези, които някога са получили някакво прилошаване, обикновено съпроводено със сърцебиене, задух, изпотяване, безсилие на работното място или където и да е вън от собственото им жилище.
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
Повече
СИМПТОМИ НА СТРАХА ОТ УСПЕХ
Направете следния тест. Ако отговорите с „да“ на повече от половината въпроси, може би трябва да обмислите възможността страхът от успеха да спъва напредъка ви.
- Започвате множество проекти и никога не ги завършвате.
- Смущавате се, когато някой ви прави комплимент, и дори му противоречите.
- Ако някой каже нещо хубаво за работата ви, вие незабавно правите грешка.
- Бързо се отегчавате от работата или връзките си и напускате или ядосвате някого, така че да ви се наложи да напуснете.
- Когато видите известни или преуспели личности, си мислите: „Господи, никога не бих могъл да направя това.“
- Когато започне да ви върви добре, казвате неа от рода на „Аха, много скоро всичко ще отиде по дяволите!“
- Изглежда всеки път, когато успехът ви се усмихне, нещо се проваля или някой ви подлага динена кора.
- Всеки път, когато напреднете финансово, се случва неочаквана беда – колата експлоадира, разболявате се, таванът пада – така, че отново сте разорени.
- Впускате се в твърде много неща, затова не можете да свършите нищо, както трябва.
- Дълбоко в себе си знаете, че не заслужавате успех.
Следното двигателно упражнение може да ви помогне да проверите нагласите си спрямо провала и успеха.
Легнете по гръб. Отделете секунда-две да усетите тежестта на тялото си върху пода. Обърнете внимание кои части от тялото ви се чувстват удобно. Има ли такива, които не докосват напълно пода? Които ви се струват напрегнати? Просто забелязвайте.
Свийте колене и опрете стъпала в пода, горе-долу на ширината на хълбоците. Сплетете пръсти и ги поставете под главата. Свийте лакти към лицето и внимателно повдигнете и отпуснете главата си няколко пъти, сякаш искате да видите коленете си. Докато повдигате и отпускате, обърнете внимание дали сте в състояние да го правите, без да се напрягате. Колко трябва да си повдигнете главата, за да усетите повдигането? Починете малко….Сега повдигнете колене към гърдите. Отново сплетете пръсти зад главата. Този път вдигнете глава и придвижете лакти към коленете. Повторете няколко пъти. Нека движението ви бъде леко. Забележете дишането си. Продължавате ли да вдишвате и издишвате, докато изпълнявате движението? Починете…. Докато си почивате, поразсъждавайте. Трудно ли ви беше да докоснете коленете си с лакти? Превърнахте ли докосването на коленете в „цел“? Успяхте ли? Опитът да го направите разстои ли ви? Сега уморени ли сте? Ако сте успели да докоснете коленете си с лакти, изпитвате ли удовлетворение? Раздразнение? Тежко ли ви беше? Свийте колене и отново долепете стъпала до пода. Този път свийте пред гърдите само дясното коляно. Хванете коляното с дясната ръка. Сложете лявата си длан зад главата. Внимателно предвижете левия лакът към дясното коляно. Докато изпълнявате това движение, си задайте въпроса: кога приемам това движение за успех? По време на изпълнението? При докосването? Опитвам ли се да го изпълня добре? Или го правя заради себе си? Починете….Обърнете внимание на мислите си. През следващите няколко минути си поиграите малко с това движение. Можете да сменяте ръцете, опирайки десния лакът в дясното коляно. Можете да сменяте ръцете, опирайки десния лакът в дясното коляно. Можете да изпълните същата поредица към лявото коляно. През цялото време не забравяйте да си задавате следните въпроси: има ли моменти, когато, когато ми се струва, че не го правя правилно? Къде усещам такова нещо? Опитвам ли се да се докажа? Пред кого?
След като поупражнявате това движение в продължение на две-три минути, спрете, изпълнете крака и починете. Не мислете, просто се отнесете. Сега свийте колене над гърдите. Мушнете дясната длан под краката и хванете сгъвката на лявото коляно. Кръстосайте лявата ръка над дясната ръка и хванете сгъвката на дясното коляно с лявата длан. Държейки краката си, изпънете единия крак надолу към пода, а после и другия.
Докато изпълнявате това движение, ръцете ви последователно се изпъват. Оставете движението да премине в люшкане от страна на страна. Починете….Как се справихте? Ядосахте ли се, че инструкциите не са ясни? Че нямаше илюстрации? Безпокояхте ли се дали ще го направите правилно? Забавно ли ви беше? Удовлетворяващо? Още веднъж сплетете пръсти зад главата си. Свийте колене пред гърдите си. Съберете лакти и колена. Как ви се струва сега? Как се чувствате?
Кой би допуснал, че може да изпитва тревога, гняв или удовлетворение от простото допиране на лакти и колена? И все пак тези дребни двигателни експерименти могат да ви дадат представа за нагласите ви спрямо провала и успеха. Реакциите ви на движенията в тази обстановка са реакциите ви на житейските предизвикателства. В лабораторията на самоизследването можете безопасно да се докоснете до нагласи и емоции, които спъват успеха ви. Ако не сте изпитали абсолютно нищо по време на гореописаното упражение, бъдете търпеливи. Опитайте отново по-късно. Много често емоциите са заровени толкова надълбоко, че на пръв поглед нищо не се случва. Но винаги ги има. Мозъкът ви постоянно отделя хормони и други вещества, които поддържат емоционалния живот. Ако не изпитвате нищо, значи просто още не чувате разговора, който се води вътре във вас. Вие не сте неудачник. Не се страхувайте да опитате отново.
„Успехът никога не е окончателен, а провалът никога не е фатален. Само смелостта има значение.“ Джулс Елинджър
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
гр. София
тел. 0886 444 024
Работно време: Без почивен ден от 08 ч до 21 ч
Повече
ФОБИИ И ПАНИЧЕСКИ АТАКИ – ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ТЯХ
„Който се бои от нещо, му дава власт над себе си.“
Клаустрофобия, арахнофобия, агорафобия, страх от височини – списъкът може да продължава до безкрай. Това са драматичните страхове, в буквалния смисъл. Филмите на ужасите оказват силно въздействие върху нервната ни система, активирайки първичните страхове. Човек, парализиран от фобия, живее като в ядрен реактор. Някой само трябва да натисне бутона и верижната реакция се задвижва. Неспособен да я спре, той може единствено да наблюдава безпомощно или да се потопи напълно в абсолютния ужас на конкретната фобия.
Работата с добър психотерапевт често може да ви помогне да откриете първопричината за фобията си и да разработите нови поведенчески подходи за контролирането й. Въпросът е как бихте могли да използвате интелигентността на системата ум/тяло, за да изпълните своя свят с по-голямо усещане за безопасност?
Най-често страничният ефект на фобиите е, че избягвате места и ситуации, които активират реакцията ви. Не се качвате в асансьор. Не ходите в супермаркети, нито на планина. Това, естествено, ограничава възможностите в живота ви. Не е необичайно лекият страх да се разрасне до такава степен, че нищо да не ви изглежда безопасно извън дома ви. Накрая отбягвате всичко и затваряте вратата не само за житейските несгоди, но и за удоволствията в живота. Всяка фобия произтича от здравословна страхова реакция на опасността. Ако скочим от скала ще загинем. И наистина е възможно човек да умре, ако заседне в асансьор. Но при клаустрофобичната реакция ответният ви механизъм е като пощурял. Изследвания върху болката показват, че различните хора изпитват различна по сила и вид болка при едни и същи наранявания или болести. Според една теория не действителното увреждане на тъканта предизвиква болката, а начинът, по който нервната система реагира и сигнализира на организма.
Сравнително новата област на психоневроимунологията се заема с изучаването на тази връзка между ума/тялото и благополучието и болестта. Ако разделите термина „психоневроимунология“ на съставните му части, той буквално означава: „Как умът се свързва с имунната система“. В началото на 80-те години няколко блестящи учени-изследователи откриват невропептиди и неврорецептори в други части на тялото. Невропептидите според д-р Кандас Пърт – неортодоксален учен, открила рецептори за ендорфина в клетките, са „онези вещества, секретирани от мозъка и познати като медиатори на настроението и поведението…“ Тя откри, че тъкмо те „изпращат ясен сигнал….на раковите клетки чрез техните рецептори и ги карат да растат и да се предвижват или метастазират в други части на тялото“. Заедно с други учени проследи връзката на еднокринната система, която се състои от всички жлези с вътрешна секреция и произведените от тях хормони, с мозъка и имунната система.
За да положите началото на конструктивен лечебен процес, трябва да разберете и някои други аспекти на фобиите. Първият е реализирането на собствените пророчества. При всекиго има първи пристъп на паника. Шофирате по магистралата и изведнъж, без всякаква причина, изпитвате ужас. Сърцето ви започва да бие силно, над устните ви избива пот, ръцете ви започват да треперят. Отбивате встрани, седите и се тресете. После ви минава. Психически пристъпът на паника може да продължи само двадесет минути. Тогава тялото вече спира да произвежда адреналин. Винаги отминава. Но дори да го знаете, тялото ви не може да приеме тази рационална мисъл.
Затова, когато отново ви се налага да шофирате, започвате да мислите за случилото се предишния път. Изнервени сте още преди да излезете от къщи. Когато наближите мястото на магистралата, където се е случило, нервно предчувствие кара кокалчетата ви да побелеят от стискане на волана. Сдържате дъха си. И познайте – отново получавате пристъп. Щом шаблонът на паниката започне да се установява, тялото ви го прави част от програмата. Тази трансформация е вторият важен фактор, който трябва да бъде разбран. Дори да се опитвате да си кажете: „Няма да откача, няма да получа пристъп на паника, докато шофирам“, тялото откликва на познатите стимули. То започва да отделя адреналина, необходим за възпроизвеждане на онова, което е възприело като част от шофирането. Започва необратима реакция. Паниката се превръща в навик, а шофирането във фобия. След като фобията стане привична, е само въпрос на време изобщо да престанете да шофирате…или да се качвате в асансьора. Накрая може въобще да не искате да излизате. Свободният избор отново е елиминиран.
Вярно е разбира се, че някои проблеми с паниката са следствие на химичен дисбаланс. Макар и тук да е възможно ситуацията да е като при въпроса „кокошката или яйцето“ – тоест дали паниката предизвиква хормонални проблеми или хормоналните проблеми са причина за паниката.
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
гр. София
тел. 0886 444 024
Повече
КАК СЕ НАУЧАВАМЕ ДА СЕ СТРАХУВАМЕ
Ние сме творения на навика. В края на краищата, ако нямахме навици, щеше да ви се налага всеки ден отново да се учите да си миете зъбите, да размишлявате, преди да смелите кафето, да се замисляте, преди да натиснете спирачките, за да избегнете инцидент. Излишно е да казваме, че бихте могли и никога да не излезете от дома си и със сигурност изобщо не бихте стигнали до службата си.
Човешкият организъм представлява сложна система за усвояване на знания, които постоянно приема информация, обработва я и я добавя към функциониращото същество. Реакциите ви на други стимули също са привични. Ако майка ви изхвърля всеки художествен проекто, който донасяте от училище вкъщи, без дори да го погледне, свиквате да вярвате, че работата ви няма стойност. И това става част от организма ви. След като докоснете пламъка на кибритена клечка няколко пъти и научите, че е горещ, вие свиквате да отбягвате пламъците. Но възникват и навици, които не са толкова праволинейни. Едно дете, чийто баща постоянно го върти във въздуха, играейки си на самолет, може да развие страх от височини, друго може да стане парашутист. Множество фактори придружават всяко наше впечатление.
Изследванията показват, че детето започва да се учи още в утробата, развивайки мускулни реакции на майчиния глас. Докато животното се ражда с инстинкта да върви или да се катери броени часове, а понякога дори минути след раждането, човешкото новородено трябва да се учи почти на всичко. Гримасите на новороденото са първите опити да имитира израженията на родителите си. Човешкият подход към оцеляването е адаптацията. Затова, дете, чийто баща куца, може да развие психическо накуцване. Логиката е примитивна: „Ако куцам като татко, той няма да ме изхвърли навън на студа.“ В своята книга „Грешката на Декарт“ Антонио Дамазио твърди, че дори качества като алтуизъм са заучени стратегии на оцеляване, а не по-висши еволюционни прояви. „Алтруистичното поведение….спасява алтруистите от бъдещата болка и страдание, които биха възникнали от загубата или срама в резултат на неалтруистично поведение.“
Следователно детето може да се научи, че добротата и услужливостта му помагат да придобие социален статут, който осигурява оцеляването му. Това поведение прераства във „вграден“ в организма му навик и когато порасне, то ръководи социална здравна клиника или, което е по-вероятно, става прекалено раболепно в опитите си да угоди на всички.
Но какво общо има алтруизмът със страха? Много просто – страхът се свързва неразривно със стратегията ни за оцеляване. По думите на Фелденкрайс, става паразитен. Да кажем, например, че баща ви винаги е изтъквал любезността ви към всички като ваше най-добро качество. Не стихотворенията ви, не спортните ви изпълнения. И детският ви ум решава, че не ви бива в позицията, затова усъвършенствате изкуството на любезността до степен, че когато се събуждате тридесет години по-късно, от сутрин до вечер помагате на другите.
Не е изключено наистина да вършите прекрасни неща, но всъщност искате да пишете. Но страхът, че няма да бъдете добър писател, е много дълбок и вие дори не подозирате, че това желание още съществува. И не можете да разберете, че се страхувате, че ако спрете да помагате на хората, дори и за една секунда, вече няма да имате никаква стойност и може да изпаднете в дълбока депресия. Сега алтруистичния ви навик изсмуква живота от вас, но страхът да не би да се провалите, ако опитате нещо друго, ви пречи да видите истината.
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
Повече