This website uses cookies so that we can provide you with the best user experience possible. Cookie information is stored in your browser and performs functions such as recognising you when you return to our website and helping our team to understand which sections of the website you find most interesting and useful.
ПЕРФЕКЦИОНИЗМЪТ – КОГА ТРЯБВА ДА СЕ СТРАХУВАМЕ ОТ НЕГО?
Със сигурност в компанията имате познат перфекционист или пък самият вие сте такъв, който иска винаги всичко да е перфектно.
На перфекционизмът е трудно да се даде положителен или отрицателен цвят. От една страна, всичко е под контрол, всичко е подредено по размер / цвят / азбука (а понякога и по всички критерии наведнъж). Но от друга страна, постоянната „идеална“ атмосфера може морално да оказва натиск не само върху другите, но и върху вас. Нека видим заедно какво представлява този „перфекционизъм“ и кога се превръща в болест.
През 1978 г. психологът Дон Хамачек разграничава два вида перфекционисти: „нормален“ и „невротичен“:
Нормалните перфекционисти са хора, които определят реалистични стандарти за себе си, радват се на старателната работа и са в състояние да бъдат по-малко точни в определени ситуации.
Невротичните перфекционисти – хората, които изискват от себе си обикновено недостижимо ниво на представяне, възприемат усилията си като незадоволителни и не могат да понижат собствените си стандарти.
Невротичните перфекционисти всъщност имат не само високи стандарти, но доста често и невероятно високи стандарти. Това може да доведе до натрапчива самокритика, страх от провал и отлагане.
Когато перфекционизмът ви попречи да постигнете целите си, именно тогава той става нефункционален. Например, ако имате работа и трябва да я свършите преди сряда, но поради вашия хиперперфекционизъм сте изпуснали всички срокове и сте свършили работата по-късно от четвъртък, заради желанието да вършите всичко перфектно, тогава това вече е проблем.
КОГА ДА ЗАДЕЙСТВАМ АЛАРМАТА?
Перфекционизмът преминава от дисфункционален към наистина вреден в комбинация с други негативни тенденции, като самокритиката. В момента човек може да добави и редица проблеми като хранителни разстройства, тревожност и депресия.
Перфекционистите изпитват хроничен стрес, а стресът е механизъм, който може да предизвика или да влоши различни форми на психологическо състояние. Смята се, че това може да причини много здравословни проблеми, както и да отслаби имунната система.
КАК ДА УПРАВЛЯВАТЕ ВАШИЯ ПЕРФЕКЦИОНИЗЪМ?
Ако перфекционизмът ви предизвиква притеснение и особено ако ви кара да се изолирате от обществото, тогава може да е препоръчително да направите терапия.
Когато перфекционизмът е черта на характера, трябва да се отнасяте правилно към него, в противен случай той може да започне да расте до застрашителна степен, така че трябва да се научите как да го управлявате. Когнитивно-поведенческата терапия е полезна, защото е терапия, която има решение за проблема.
Основният акцент трябва да бъде да се покаже на перфекциониста, че въпреки че стремежът към върхови постижения може да даде някакъв плод, той също води до потенциално сериозни последици и разходи.
Ключовата цел е да се промени стремежът към върхови постижения, към преследването на „достатъчно добър“. Самокритичните пътища на перфекционистите също трябва да бъдат балансирани – обикновено те виждат в себе си добротата, като извинение и слабост. Но такива хора трябва да разберат, че не са сами и че много други хора се борят със същите проблеми.
КАК ДА СЕ ОТЪРВЕМ ОТ ПЕРФЕКЦИОНИЗМА?
Има пет прости и ефективни начина да се освободите от тази функция веднъж завинаги:
- Да се примирите с факта, че всички са склонни да правят грешки, дори и вие. Дайте шанс на хората да направят грешка.
- Задайте конкретни срокове за изпълнение на задачите: сряда, след това сряда.
- Съставете списък със задачи по важност: приоритетите в борбата срещу перфекционизма играят важна роля.
- Научете се да хвалите себе си за свършената работа, а не само да се включвате в самокритиката. Помнете фразата: „Докато не похвалиш себе си, никой няма да те похвали.“
- Правите почивки, когато почувствате, че сте в състояние на ступор. Също така, не забравяйте да се отпуснете в определеното време за това, опитайте се да оставите някои неща да се случват случайно.
Опитайте се да погледнете на вашия перфекционизъм с трезв поглед и помолете приятелите или роднините си да оценят вашата уникална линия на характера. Може би вашето желание за идеал вече не е толкова идеално, колкото може да изглежда на пръв поглед.
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
Повече
УЧЕНИТЕ КАЗВАТ КАК ДА СЕ ОТЪРВЕМ ОТ ЛОШИТЕ НАВИЦИ
Защо е лесно да се развие добър навик и трудно да се преодолее лош?
Вероятно имате смартфон или програма на вашия смартфон, където плановете за годината казват: „Отървете се от лошите навици“. Но времето продължава и вие продължавате да оставяте мръсни чинии в мивката, да съхранявате дрехи на столове и да отлагате да ходите на курсове по френски? Е, те трябва да ви успокоят – учените знаят как да прекъснат цикъла на действията и да ви накарат да концентрирате енергията си върху правилните неща.
- РАЗБЕРЕТЕ ПСИХОЛОГИЯТА НА НАВИЦИТЕ
Според изследванията на психолозите, навикът се състои от три основни компонента: сигнал, рутина и награда. Всичко започва със сигнал – спусък, който е спусъкът на определено действие. Това е последвано от рутина и награда. Например, захапвате ноктите си, за да намалите тревожността си. Сигнал (трябва да говорите с публиката и това ви вълнува), рутина (захапвате ноктите си, за да се успокоите), награда (след приключване на процеса усещате известно облекчение). За да излезете от този порочен кръг, трябва да извършите всички свои действия съзнателно, т.е. говорете сами какво правите и защо. Опитайте се да се задълбочите по-дълбоко в себе си и обяснете мотивите за това поведение.
- ЗАПИШЕТЕ ВСИЧКИ СИГНАЛИ
Трябва да се борите с лошия навик непрекъснато и всеки ден. Отворете тетрадка или приложение и запишете всички сигнали, които ви тласкат към определени действия. Проучванията на учени от университета в Индиана ни дават възможност да заключим, че всички наши планове и мисли трябва да бъдат написани на хартия – така е по-лесно да видите холистична картина на случващото се и да започнете да правите нещо с живота си. Например, цял ден се храните правилно, но в един момент се отдавате на вредността. Какво те кара да го правиш? Когато разберете кой е виновен, задайте си въпроса „Какво да правя?“
- ЗАМЕНЕТЕ ЛОШИЯ НАВИК С ПОЛЕЗЕН
Ако успеете да идентифицирате враговете си и успешно да се справите с тях, мозъкът ви ще иска да ги замени с нещо. Не пропускайте момента и замествайте пропуските, които в крайна сметка могат да се превърнат в полезен навик. Вземете тази ситуация: не можете да минете покрай уютна пекарна с вкусни сладкиши. Знаете, че кроасаните и тортите влияят на теглото ви, но просто не можете да си откажете вкусната покупка. Излезте: обикаляйте хлебопекарната – така няма да намалите излишните калории, но ще завършите ситуацията позитивно.
- ВИЗУАЛИЗИРАЙТЕ ЖИВОТА БЕЗ ЛОШИ НАВИЦИ
Думата „визуализация“ сега звучи двусмислено. Но колкото повече и по-често си представяте живота си без лоши навици, толкова по-голяма е вероятността наистина да се отървете от дразнители и да се доближите до идеала си. Започнете с това, да запишете целите си, след това изберете снимките, които напълно описват живота ви от мечти, и сега се уверете, че всичките ви думи и изображения съответстват на това желание. Не искате да си хапете ноктите – погледнете снимката с красив маникюр, искате да отслабнете с пет килограма – погледнете фигурата, указваща перфектното ви тегло и т.н.
И знайте, че лошите навици не ви побеждават, просто вие им се отдавате, без да полагате правилните усилия.
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
Повече
ЩЕ ГО НАПРАВЯ…….УТРЕ
Истина е, че все още не започната работа се натрупва, отлагането вече не е възможно, а ние все още не можем да започнем да изпълняваме задълженията си … Защо това се случва и как да спрем да отлагаме всичко за по-късно?
Няма толкова много хора сред нас, които правят всичко навреме без забавяне. Но има милиони хора, които обичат да го отлагат за по-късно: вечната късност, породена от навика да отлагаме до утре това, което е твърде късно да се направи днес. Това се отнася до всички аспекти на живота ни – от тримесечни доклади до отиване в зоопарка с децата.
Какво ни плаши? Самият факт: трябва да започнете да правите това, което не искате. Разбира се, когато изтичат крайните срокове, ние все пак започваме да действаме, но често се оказва, че е твърде късно. Понякога всичко завършва тъжно – загуба на работа, провал на изпит, семеен скандал … Психолозите посочват три причини за това поведение:
Вътрешни страхове
Човек, който оставя всичко настрана за по-късно, а не просто да се заеме с него, не знае как да организира времето си – страхува се да предприеме действия. Да му предложиш да си купи дневник е като да помолиш депресиран човек „просто да погледне на проблема от положителната страна“.
„Безкрайните отлагания са неговата стратегия на поведение“, казва Хосе Р. Ферари, доктор по психология в американския университет DePaul. Дадения човек е наясно, че му е трудно да предприеме действия, но не забелязва скрития смисъл на поведението си – желанието да се защити. Подобна стратегия избягва сблъсък с вътрешните страхове и тревоги. „
Стремеж към идеала
Отлагащите се страхуват да не се провалят. Но парадокс: поведението им, като правило, води до неуспехи и неуспехи. Оставяйки нещата настрана, те се забавляват с илюзията, че имат огромен потенциал и все ще успеят в живота. Убедени са в това, защото от детството родителите са повтаряли, че те са най-добрите, най-талантливите.
„Те вярваха в тяхната изключителност, въпреки че, разбира се, в дълбочина те можеха да се усъмнят в нея“, обясняват Джейн Бърка и Ленора Еван, американски изследователи, работещи със синдрома на „прокрастинация“. „Като възрастни отлагайки решаването на проблемите, те продължават да се ръководят от този идеален образ на собственото си„ Аз “, защото не са в състояние да приемат истинския си образ.“
Обратният сценарий е не по-малко опасен: когато родителите са винаги недоволни, детето губи всяко желание да действа. По-късно то ще се сблъска с противоречие между постоянното желание да стане по-добър, по-съвършен и ограничени възможности. Когато са разочаровани предварително, те например, не започват свой бизнес – това също е начин за защита срещу евентуален провал.
За да не израсне детето като онези хора, които са свикнали да отлагат всичко за по-късно, не го карайте да мисли, че е „най-добро” и не възпитавайте в него нездравословен перфекционизъм. Не отивайте в другата крайност: ако сте доволни от това, което прави детето, не се колебайте да му покажете това, в противен случай ще внушите в него неудържимо самосъмнение. Не го спирайте да взема решения: нека да стане независим и да не подхранва чувство за протест в себе си. В противен случай по-късно то ще намери много начини да го изрази – от просто неприятно до директно незаконно.
Чувство на протест
Някои хора следват напълно различна логика: отказват да се подчиняват на каквито и да е изисквания. Те смятат всяка конвенция за посегателство върху свободата си: те не плащат, например, за пътуване в автобуса – и така изразяват протеста си срещу правилата, приети в обществото. Забележка: но те ще бъдат принудени да се подчиняват, когато законът го изисква от тях, в лицето на администратора.
Бурка и Юън обясняват: „Всичко се случва по сценарий от детството, когато родителите контролираха всяка наша стъпка, не позволявайки ни да покажем независимост.“ Като възрастни, тези хора разсъждават така: „Сега не мога да следвам правилата, аз сам ще управлявам ситуацията“. Но такава борба оставя самия борец губещ – тя го изтощава, без да облекчава страховете, които идват от далечното детство.
Навикът да отлагате всичко за по-късно е много досаден. Но ако наречете такъв човек безотговорен или мързелив човек, само влошавате ситуацията. Трудно е да се повярва, но такива хора изобщо не са безотговорни. Те се борят с нежеланието си да предприемат действия и се притесняват от несигурността си. Не давайте отдушник на емоциите: емоционалната ви реакция допълнително парализира човека. Помогнете му да се върне към реалността. Обяснявайки например защо поведението му е неприятно за вас и му оставете шанс да поправи ситуацията. Ще му бъде полезно.
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
КАК БЛАГОДАРНОСТТА ПРОМЕНЯ МОЗЪКА
Водете дневник на благодарността е популярна препоръка от Help Yourself. Как работи тази духовна практика и наистина ли е толкова полезна, колкото обикновено се смята? Психолозите Джоел Вонг и Джошуа Браун проведоха проучване и намериха научен отговор на този въпрос.
Много изследвания от последните десет години сочат ползите от благодарността: когато хората съзнателно помнят добрите неща, те стават по-щастливи. Но не можехме да разчитаме на резултатите от експериментите – повечето от тях бяха проведени върху проспериращи хора. Решихме да разберем дали благодарността помага на хората с психологически проблеми.
300 души взеха участие в нашето проучване, повечето от тях бяха студенти, които срещаха психологически проблеми и се записаха за психотерапевтични сесии. Експериментът започна преди началото на терапевтичните им сесии: много участници страдаха от депресивно или тревожно разстройство и средно показаха ниски нива на психическо здраве.
На случаен принцип разделихме хората в три групи, участниците във всяка от тях отидоха на сесии с психотерапевт. Разликата беше допълнителна задача. Участниците в първата група веднъж седмично пишеха благодарствено писмо на някой човек. Участниците във втория описаха своите мисли и чувства, причинени от неприятни ситуации в живота им. Участниците в третата група не написаха нищо. Експериментът продължи три седмици.
Няколко седмици след края на експеримента, ние оценихме психологическото здраве на участниците. В първата група тя се подобри значително, а в другите две нямаше промени. Това означава, че благодарността помага и на тези, които се борят с психологически проблеми. Внимателно анализирахме данните от изследванията, за да разберем как благодарността влияе на мозъка и тялото.
Благодарността спасява от разрушителни емоции
Сравнихме фракциите от думи с положителна и отрицателна емоционална оценка, които бяха използвани в текстовете от участниците в две групи за писане. Тези, които са написали признателни писма, са използвали по-положително оцветени думи и по-малко думи с отрицателно емоционално оцветяване в сравнение с втората група.
Самият акт на писане на писмо ще помогне да се измести фокусът на вниманието от негативни мисли и чувства.
Положителните думи обаче не гарантират спокойствие. Само участниците, които използваха по-малко отрицателни думи, впоследствие подобриха състоянието си. Липсата на отрицателни твърдения предизвика разликата в психическото състояние между двете групи.
Писмото с благодарност измества вниманието от емоции като негодувание и завист. Когато пишете колко сте благодарни на другите и колко добри хора са влезли в живота ви, е трудно да се потопите в мисли за лоши неща.
Благодарността помага, дори и да се пази в тайна
Обяснихме на участниците, че не е необходимо да се изпращат благодарствените писма до получателите. И въпреки че само 23% от участниците решиха да изпратят писмата си, всички останали членове на групата също подобриха състоянието си, въпреки че писмата останаха при тях. Така че реалното предаване на благодарност не играе ключова роля.
Да предположим, че искате да напишете на някого благодарствено писмо, но не смеете. Напишете го така или иначе. След това решете дали да го изпратите или не. Самият акт на писане на писмо ще помогне да се измести фокусът на вниманието ви, от негативни мисли и чувства.
Положителният ефект на признателните писма не се проявява моментално. В нашето изследване тя се натрупваше във времето. Седмица след края на писмените практики не забелязахме разлика в психическото състояние между участниците в трите групи.
Четири седмици по-късно обаче първата група, която написа благодарствени писма, показа подобрение спрямо останалите две групи. 12 седмици след края на експеримента разликата стана още по-забележима.
В други подобни изследвания полезният ефект намалява с течение на времето. В нашия случай се случи точно обратното. Може би участниците обсъдиха своите писма, което увеличи психологическото въздействие от писането на писмата.
Ако пишете благодарствена бележка, не очаквайте незабавно подобрение. Имайте търпение. Благодарността изисква време, за да действа.
Навикът да бъдете благодарни подобрява здравето
Три месеца след началото на сесията по психотерапия сравнихме състоянието на няколко души, които написаха благодарствени писма с тези, които не написаха нищо. Искахме да знаем дали мозъкът им започва да обработва информация по различен начин.
За целта помолихме участниците да изпълнят упражнението „плати на друг“ и използвахме томограф в процеса, за да оценим мозъчната им дейност. По време на упражнението „благодетелят” дава на всеки малко пари и го моли да го прехвърли на друг човек, ако почувства благодарност. Тогава участниците решават дали да прехвърлят парите за добра кауза и определят сумата.
Искахме да отделим даренията, мотивирани от чувство на благодарност, от дарения, основани на други чувства, като дълг или вина. За това те помолиха участниците да отбележат колко са благодарни на „благодетеля“, колко искат да участват в благотворителност и колко виновни ще се чувстват, ако не го направят. Участниците също попълниха въпросници, които позволиха да се определи колко са благодарни като цяло в живота.
Хората, които като цяло бяха по-благодарни, дадоха повече пари за добро дело и показаха по-висока нервна чувствителност в медиалния префронтален кортекс – тази област е отговорна за обучението и вземането на решения. Може да се предположи, че по-благодарните хора се грижат повече за това как да изразят своята благодарност.
Постоянната практика тренира мозъка и той става по-чувствителен към изпитването на благодарност в бъдеще.
Сравнихме и мозъчната активност на участниците, които писаха признателни писма с тези, които не го направиха, и забелязахме разлика. Първият показа по-изразена активност в медиалната префронтална кора.
Този ефект го открихме три месеца след началото на експеримента. Това означава, че оценката има дългосрочно въздействие: постоянната практика тренира мозъка и става по-чувствителна към изпитването на благодарност в бъдеще. В дългосрочен план това укрепва психичното здраве.
Няма значение дали в момента изпитвате затруднения, опитайте се да напишете благодарствено писмо. Повечето време и усилия отделяме за преследването на това, което нямаме. Благодарността обръща нашето внимание към хората, които вече са с нас, както и на нещата, които вече притежаваме.
Автори: Джошуа Браун и Джоел Вонг – психолози, работещи в университета в Индиана, САЩ
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
ЗАД ВСЕКИ СТРАХ СТОИ УСПЕХЪТ – КАК ДА ПРЕМАХНЕТЕ ТРЕВОГИТЕ, КОИТО ВИ ЗАДЪРЖАТ
Винаги изглежда, че между нас и мечтите ни има планина. Хората, които искат да постигнат нещо голямо, да достигнат възвишена цел или да започнат нещо ново, често се колебаят, преди да предприемат скока. Това малко колебание е наред – не е разумно да се прави нещо монументално, без да се прави пауза.
Колебанието се превръща в проблем, когато се превръща в страх или тревожност, които ви пречат да правите нещо, което сте напълно способни да направите. Ако страхът стои на пътя на вашия успех, време е да оцените ситуацията, да работите за разрешаването на този страх и да направите това, за което винаги сте мечтали да направите.
Признайте, че се страхувате
Повечето хора не искат да признаят, че страхът е основен компонент, който ги отделя от техните цели. Те ще излязат със списък на алтернативните извинения, но тези извинения и оправдания често не са реални. Понякога извиненията са проблеми, които първо трябва да бъдат решени или случаи, при които малко творческо мислене може да доведе до перфектно решение. Ако вашите извинения не са толкова рационални при допълнително изследване, трябва да признаете, че се чувствате малко уплашен и страхът ви е завладял. Няма от какво да се срамуваме – това се случва на всички.
Запитайте се защо се плашите
Осъзнаването, че се страхуваш е „от какво“. „Защо“ е още по-важно, тъй като тук ще намерите решението. Защо се страхувате да продължите напред със страхотната си идея, молбата си за повишение или да продължите образованието си?
За много хора това е страхът да не успее. Това е още по-вярно, когато целта изисква пари. Никой не иска да се чувства така, сякаш е изоставил семейството си чрез присвояване на средства и никой не иска след това, да се чувства неуспял и провален.
В действителност винаги има риск от провал във всичко. Има риск, че можете да прегорите вашите макарони със сирене! Ако се научите да приемате, че съществува риск и да разберете какво можете да направите, за да го смекчите или сведете до минимум, ще улесните процеса. Останете внимателни, но помислете колко контрол имате в действителност. Използвайте здравословни механизми за справяне с вашата тревожност и работете със своите грижи с рационална мисъл.
Потърсете вдъхновение от други хора
Намерете някой, който вече е направил това, което сте си поставили за цел. Не е нужно да го познавате лично. Може би са пуснали книга или са направили TED беседа или интервю за списание как са постигнали други хора това, което са искали. Ако целта ви е за нещо по-малко, като придвижване нагоре по кариерната стълбица, може да имате колега, който е постигнал успех и би бил готов да поговори с вас за това.
Ако използвате съветите им, ще имате по-малко причини да се чувствате притеснени или уплашени. Вероятно ще ви дадат съвета, който би бил полезен. Можете да се поучите от техните неуспехи и грешки и да предотвратите възможността да се спънете или да тръгнете по грешния път. Мъдростта на другите е безценен инструмент.
Направете малки, изпълними стъпки
Намерете нещо в ситуацията, което можете да контролирате, и се съсредоточете върху това нещо. Това е много заземен ритуал за тревожни хора и може да ви помогне да спечелите по-голямо доверие във всеки даден сценарий.
Какви малки неща можете да направите, които ще ви помогнат да успокоите безпокойството си? Да речем, че целта ви е да започнете собствен бизнес, но се притеснявате, че няма да имате достатъчно пари, за да стартира нормално. Може би бихте могли да водите дневник за разходите и да добиете по-добра представа къде отиват парите ви. Ако можете да направите лични бюджетни съкращения и да спестите, за да представите значителна част от собствения си капитал, за бизнеса, може да избегнете взимането на заеми и кредити.
Подгответе и укрепете себе си
Измислете резервни планове и алтернативни стратегии. Да се надяваме, никога няма да ви се наложи да ги използвате. Това ще ви даде спокойствие да знаете, че имате алтернативна посока или решение в режим на готовност. В случай че първият ход, който направите, не се отразява по начина, по който сте предвидили, няма да сте толкова уплашени, тъй като имате резервен вариант . Успешните хора наистина са добри в жонглирането – създателите на YouTube първоначално искаха да направят услуга за видео запознанства. Днешният YouTube е цялостен продукт и всичко това е така, защото те използваха резервния си план.
Направете своя път към върха, стъпка по стъпка
Разбийте по-голямата си цел на много малки, постижими парчета. Наградете се за всеки успех, който преживявате. Постоянното положително подсилване ще ви помогне да намалите безпокойството си. Отделете няколко мига, за да разпознаете кога нещата вървят добре, дори ако се движите към голямото си постижение с бавен и премерен темп. С времето тревожността бавно ще избледнее. Ще започнете да очаквате успеха, който заслужавате.
Може да ви отнеме известно време, за да победите напълно страха и да изживеете мечтите си – никой не изгражда империя за една нощ. Разпознаването на страховете ви, контролирането на това, което можете да контролирате, и виждането на плодовете на вашия труд ще ви помогне да продължите по правилния път.
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
Повече
КАКВО Е ПАРТНЬОРСТВО СЪС СЕБЕ СИ?
Британската актриса Ема Уотсън определи романтичния си статус като „партньорство със себе си“. Този термин е просто ново име за феномен, който се разпространява в много страни. Заедно със социолога Елиаким Кислев ще се опитаме да разберем какво представлява и какви ценности предполага.
Британската актриса Ема Уотсън, която изигра Хърмаяни Грейнджър във филмите за Хари Потър, наскоро предизвика феновете с изявление за нейния статус. Една жена, наближаваща своя тридесети рожден ден в интервю, нарече себе си не сама, а самостоятелно партньорство, което може да се преведе на руски като „във връзка със себе си“ или „в партньорство със себе си“.
Актрисата заяви, че не разбира натиска и суетата, които традиционно заобикалят тази възрастова линия, обаче самата тя започнала да изпитва стрес и безпокойство за предстоящия рожден ден. Тя каза в интервю: „Ако не сте построили къща, ако нямате съпруг, нямате дете и сте навършили 30 години, а кариерата ви не е достигнала невероятно сигурно и стабилно ниво и все още изграждате отношения със света, предизвиква невероятна загриженост. „
На въпрос относно отношенията тя отговори: „Щастлива съм сама. Отне много време, за да осъзная това, но наистина се чувствам толкова добре. Наричам го партньорство със себе си. „
КАКВО Е ТОВА?
Американският социолог Елиаким Кислев смята, че това е нещо повече от любопитен неологизъм. Според него говорим за нова самоидентификация, която бързо става популярна. „Хората са уморени от белега на самота – на английски сингъл. Проучванията показват, че много хора погрешно го възприемат като мрачно, отчайващо, непривлекателно и дори антисоциално “, пише ученият.
Състоянието в социалните мрежи и в официалните документи се влияе от културната дефиниция и субективното възприемане на концепцията за самотата в нашия хетеронормативен свят. Това означава, че по подразбиране всички хора са хетеросексуални и трябва да се съобразят с преобладаващите идеали в семейния живот.
В този смисъл самотата или статусът на „единичен“ се счита за отклонение или лична непълноценност. „Напоследък се наблюдава промяна в концепциите за това, което се счита за очакваната норма в областта на семейните отношения и брака“, отбелязва Елиаким Кислев. „Хората отварят нови възможности, свързани с тяхното самоопределяне.“
Самата идентичност вече не се разглежда като фиксирана категория, в нея можете да видите отделен процес на разбиране. И определянето на себе си с концепцията за „самотник“ е в подем днес.
ПРОИЗХОД НА ТЕРМИНА
Това е повече от просто избора на самоидентификация в терминологията на семейно ориентирано общество. От гледна точка на терминологията, партньорството със себе си се отнася до понятието „соломия“, образувано по аналогия с „моногамия“, от две гръцки корени: соло – един и гамос – брак.
Сологамия, или „брак със себе си“, представлява фундаментален преход от отговорност към другите към лична независимост, от подчинение към себеизразяване. Това не е просто семантична модификация; това е промяна, която шокира съвременното общество, отбелязва социологът.
Започвайки в развития свят и се разширява до развиващите се страни, той демонстрира преход от фокусиране върху екипа, макар и разделен на „клетъчни“ семейства като функционални единици на работа и възпроизвеждане, към подкрепа на стремежите на всеки индивид.
Без съмнение, самотата все повече се разглежда като жизнеспособен и вече не разрушителен статус
Въпреки факта, че сологамията като движение все още е в етап на растеж, например, в Киото вече можете да намерите двудневен пакет за пътуване за сватба с вас. Той предлага агенция, специализирана само за пътувания. Пакет на стойност около 2500 долара включва рокля, букет, прическа, каране на лимузина и запомнящ се фотоалбум.
Защо избират самотата?
Подобен тип услуги вече процъфтяват в САЩ, Източна Азия и Европа; има много виртуални пакети и книги по този въпрос. „Бракът към себе си“ започна да се появява в медиите. В епизод от 2010 г. в телевизионното предаване „Хор“, известен като „Губещи“ в руската адаптация, Сю Силвестър решава да се ожени, следвайки стъпките на Кари, героинята на друг легендарен сериал „Сексът и градът“ която остроумно „се омъжи за себе си“, така че да бъде подарена с нови обувки от Маноло Бланик за сватбата.
И ако понятието „соломия” всъщност остава в парадигмата на брачната терминология, то „партньорството със себе си” е по-прецизен и свеж термин, който се отдалечава една крачка напред от брака. Но според социолога, за тези, които живеят в любов и хармония със себе си, има още по-точно определение, популяризирано от социалния психолог и автор на книги за „узаконяването“ на самотата Бела ДеПало.
ПАРТНЬОРСТВО СЪС СЕБЕ СИ: ОСНОВНИ ЦЕННОСТИ
Такова партньорство е свързано с определен набор от постматериалистически ценности, като творчество, интерес към новото и самореализация. Тези концепции са на върха на йерархията на потребностите на Маслоу. Когато хората се чувстват в безопасност, те искат да покажат своята уникалност и да реализират своя потенциал, като по този начин се стремят да реализират собственото си Аз (с главна буква), казва Елиаким Кислев.
Социолог цитира анонимен блогър (на 31 години): „За да изляза в света и да бъда жизнен, активен, креативен и амбициозен човек, който съм, имам нужда от лично време, посветено само на мен, и то се нуждае от много. Усеща се, че една връзка отнема твърде много време. Може би заради очакванията, че ако сте с някого, тогава ще прекарате цялото си свободно време с партньора си. Но е много трудно. Във всичките ми минали връзки беше твърде трудно да намеря тихо и спокойно време за себе си. „
Както отбелязва Кислев, това се отразява на начина, по който сега мислим за всяка социална и междуличностна функция в живота. По-специално се преглежда значението на семейството, което някога е било основа на по-широка социална структура. Личните стремежи, които не са свързани с брака и възпроизводството, излизат на преден план.
ЗАЩО ТОВА Е ЖЕНСКИ ТЕРМИН
Ема Уотсън е известна и като защитник на интересите на жените и, защитавайки термина „партньорство със себе си“, тя остава вярна на своите убеждения. Факт е, че отрицателните стереотипи за самотата се прилагат по-често при жените, отколкото при мъжете. Общоприето е, че самотните жени или водят празни и безсмислени животи, или са морално недостатъчни, или по този начин изразяват протеста си срещу патриархата.
Интересно е, че самотните мъже обикновено избягват подобни стереотипи: предполага се, че неомъжените мъже имат право да избират статута на ерген. Поради факта, че една жена има партньор, нейната самота често се разбира като временен или подготвителен етап, преди да създаде семейство.
Вместо да третира самотата, избрана от жената като вариант на нормата, обществото традиционно гледа на това като на движение по наклонен наклон, особено в контекста на унизителната концепция за „тиктаещи часовници“, приложена към женските репродуктивни функции.
Не само мъжете и жените се възприемат по различен начин, но стандартните хетеронормални идеи за брака влияят на субективното преживяване, тоест как самите жени възприемат своя статус под натиск от обществото. Съответно те по-често от мъжете описват самотата си отрицателно.
Според Кислев тези предразсъдъци за пол се проявяват и в методите на психологическото и социологическото изследване: жените, които нямат семейство или партньор, дори стават обект на изследване по-често от мъжете. Без съмнение, самотата все повече се разглежда като жизнеспособен и вече не разрушителен статус.
Все по-често се разглежда като самостоятелност, саморазвитие и постижения, а не като дефицит или дефицит. Следователно, пише социологът, терминът „партньорство със себе си“, популяризиран от Ема Уотсън, може да се счита за обоснован неологизъм в мащаба на състоянията на отношенията.
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
Повече
ДА ПОГОВОРИМ ЗА САМОУВАЖЕНИЕТО
Детето се ражда в свят на тотално единство. То дълго време ще отказва с всички сили да възприеме реалността на другите, защото това ще принизи фантазма му за всемогъщество. Децата се раждат крале и се приемат за център на света. Много е важно впрочем да бъде именно така. В продължение на няколко месеца индивидът трябва да се чувства център на пулсиращия наоколо му живот, защото любовта, усетена още от първите мигове на съществуването му, създава у децата база на сигурност, върху която може да изгради чувството на собствена оценка.
Малко по малко обаче то започва да приема, че не е център на света. Дава си сметка, че родителите му имат различни от неговите интереси и че другите не живеят непременно и само в негова услуга. Въпросът е следният: Как родителите да направят така, че детето да премине от въображаемото си всемогъщество към една по-точна представа за света? Как да му помогнат да развие здраво самоуважение и доверие в личната си власт? Защото стойността, която човек си придава, е резултат от компромис между нуждите му от всемогъщество и поставените от действителността ограничения. Как да запазим усещането си за лична власт, дори ако тя завинаги си остава относителна?
На теория прекрасно знаем как: от една страна родителите могат да очертаят необходимите граници пред чувството за всемогъщество на детето, без да наранят самочувствието му, чрез малки фрустрации, които то е способно да приеме, без да се почувства напълно отхвърлено и обезсърчено, от друга страна добре е те постепенно да се откажат от собственото си всемогъщество на родители, които все повече се доверяват на детето. Желателно е дори лека-полека да покажат, че са обикновени хора и притежават и някои слабости.
Някои хора, изживели твърде силни фрустрации или дори травми в ранното си детство поради неблагоприятни обстоятелства или родители, които не са умеели да обичат, ще реагират, като се опитат на всяка цена да се наложат, за да докажат, че струват нещо. Те не живеят в света на любовта, а в света на властта. Учудващо е да се види до каква степен незадоволената нужда от любов почти неизменно се превръща във воля за могъщество. На терена на двойката например нерядко се разразява борба за власт, щом угасне романтичната любов. Тази ужасна закономерност се наблюдава както при дребните домашни диктатори, така и при тези, които тиранизират страната си. Всеки от тях носи в себе си дълбока любовна рана.
Освен да се перчи, човек може и да се срине, реагирайки на детските травми. Когато средата ни не е оценила или приела част от личността ни, когато унизителни закачки са подчертавали привидните ни недостатъци, някое физическо несъвършенство или интелектуална недостатъчност, ние трудно обикваме тази наша част. Сами продължаваме да я подценяваме и непрекъснато се боим да не бъдем отхвърлени заради въпросния истински или въображаем недъг. Така се формира комплексът за малоценност – най-яркият знак за липса на самоуважение. И наистина, не винаги можем да компенсираме усещането си за непълноценност с прекалено самоутвърждаване. Спокойно можем да се пречупим под бремето на срама. Тогава се затваряме в себе си, уверени, че заслужаваме жалката си съдба, че животът така или иначе е страдание и че на нищо повече не можем да се надяваме на тоя свят. Подобно примирение води до униние и е способно да ни накара да се самоунищожим от омраза към самите нас.
Това често се случва, когато родителите остават властни и чрез жестовете и поведението си показват, че винаги са прави. Техните деца ще са убедени, че нямат стойност, ще се опитат да докажат на всички, че струват нещо чрез крайно поведение или, напротив ще се приютят в посредствеността и пораженчеството. Така ще си останат завинаги деца, ще търсят модели за съвършенство и ще се вкопчват в личности, които им се струват могъщи. Ще отричат собствената си власт и ще я предават на всеки, който съумее да я използва. Това поражда така наречената зависимост. Подобни хора могат да зависят както от любовните си партньори и от семейната си среда, така и от последната мода, демонстрирана от някоя телевизионна звезда. По този начин те се опитват да излекуват раната, получена в миналото, и да не допускат да бъдат отхвърлени. В тази игра човек бързо става конформист, тъй като не изразява никакво мнение, способно да не се хареса на мнозинството от групата, към която принадлежи. Участието в секта, улична банда или обществен клуб, също би могло да ни даде идентичност по мярка, когато не се осмеляваме да приемем индивидуалната си власт. В такива случаи идентичността ни се поема от колектив, който се утвърждава вместо нас.
Ако напротив, родителите не съумеят да утвърдят властта си и да наложат ограничения, детето рискува да стане тиранично към тях и непригодно за живота. Без да си дават сметка, те захвърлят отрока си на произвола на катастрофални събития, които неминуемо ще му покажат, че не е всемогъщ. Той силно рискува да се срине при първия неуспех и да се примири просто защото, не е научен да устоява на изпитанията. Би могъл да се опита да се приюти в илюзорни мечти за бъдещето си и силата си или да се отдаде на алкохола или наркотика, за да възвърне за известно време застрашеното си всемогъщество. Някои вещества открай време са били консумирани, за да се възстанови разколебаното чувство за вътрешно благополучие, което животът непрекъснато нарушава.
Както става ясно, преминаването от фанатизъм за всемогъщество към уравновесено самоуважение е деликатна работа. Много неща могат да се случат междувременно и да накарат човека да се оттегли в илюзорнотото чувство за превъзходство или в срама. Всъщност границата между всемогъщество и депресия често е съвсем тънка. Когато обаче човекът упражнява дарбите си и се осмелява да бъде такъв, какъвто е, когато получава одобрение и любов, в него се вселяват равновесие и сигурност. Важното е да се установи връзка със самите извори на живота, които са любов. Важното е да се направи така, че да разцъфти цветето, което всеки носи у себе си.
Центъ за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
Повече
ГРАДИНАТА НА ПРОМЯНАТА
Преди да я зърнем в далечинита дълго време се борим сами. С мислите си. С чувствата си. Със страховете си. Със зависимостите ти. И душите ни оставят червени дири по белите пътеки на реалността ни.
Но идва миг, в който повече не можем сами. Нозете ни са уморени. Тогава я зърваме в далечината. Дали да влезем в нея? Какво да очакваме? В градината на психотерапията растат различни цветя (школи). Решаваме се да опитаме.
Първата среща. Притеснени сме. За първи път си признаваме, че не можем да вървим сами.
Психотерапията е път към светлината в нас. Тя е най-смелият избор, който можем да направим. Да потърсим помощ. Да се разкрием. Да дадем път на болката да се излее – цялата тази лавина от чувства, която години сме трупали.
Психотерапията е пътешествие навътре. Назад в спомените. Някои от тях толкова трудни, че сме избутали навътре в несъзнаваното си.
Тя е път , който заедно с нашия терапевт да извървим по нов начин – да си вземем обичта и топлотата. Пропуснатата прегръдка. Понякога да си вземем достойнството, което някога са ни отнели. Има моменти, в които искаме да крещим от гняв – съзнаваме колко несправедливо са се отнесли най-близките ни. Заети със себе си и драмите си, а ние малки раними деца сме крещяли от самота. От безсилие. От несподеленост. И не е имало кой да чуе чувствата ни. Отеквали са като уморени криле на пеперуда в ниското на пода. Или пък разбираме, че сме били свръхпредпазвани и контролирани. И не можем да съблечем лепкавия целофан на близките ни. Или за първи път се сблъскваме с пропастта от необичане на себе си.
Крайната цел на това вътрешно пътешестшие е една. Да пораснем. По нов начин. Да простим цялата болка. Цялата несправедливост. Целият ужас на миналото. За да почнем да дишаме сами. Боже, колко сладки са тези първи глътки кислород. Когато за първи път чуем своя собствен вътрешен глас. В началото е тих шепот. Едва го различаваме. Но той е там и все повече ще се заявява в нас. Аз съм…… Аз съм….. Аз имам право. Да бъда обичан. Да бъда уважаван. Говори все по-силно и заявяващо.
Психотерапията е винаги разширение на вътрешната перспектива. Научаваме се да чуваме мислите си първо. После да късаме гердана на безизходните мисли с нови, алтернативни мисли. За първи път може би виждаме, че изход винаги съществува. Докато имаме път на тази земя можем да се променяме. Да сменим посоката. Да открием нови пътища. И да вървим смело по тях. Без пагубните чужди гласове, които отричат правата ни. Да бъдем. Да се случваме. Автентични. Себе си до края. Правещи избор след избор.
Психотерапията е да се научим да чуваме чувствата си. Когато боли – боли. Когато ни е страх ни е страх. Но вече знаем, че никое състояние не продължава безкрайно. Ако не се борим с него, а го прегърнем нежно. И му говорим като на малко дете. Ще мине. Знам. Имам доверие на живота. На силата, която ме закриля. И ето болката отслабва. Страха се стопява като сняг под лъчите на пролетното слънце.
Психотерапията ни научава на самостоятелност. През нея откриваме своя собствен център. За първи път. Ходим. И стъпките ни оставят следи. За първи път. Видими пред нас. И се чувстваме леки като перце. Сякаш ще полетим. Високо…. Високо….. Към нашите собствени мечти. И вече не сме празни. От липса на обич към самите себе си. От липса на истинска близост с другите.
Ето я пред нас. Градината. Блести от светлина. Трепти и ни чака да прекачим прага й.
Защото някъде там ни чака нов път. Към себе си. Към другите. Към светлината в нас. Към небето в нас. Високо. Високо. Високо….
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
Повече
ЛЮБОВТА КЪМ СЕБЕ СИ И ЛЮБОВТА КЪМ ДРУГИЯ
Добре е да знаем и да приеме факта, че самолюбието е фактор за психологическото равновесие. Ако изследваме сега един от полюсите на нашата идентичност, а именно любовта към себе си. Любовта, която изпитваме към самите нас, е едно от основните измерения на идентичността ни и ключ към усъвършенстването й. Самоуважението е впрочем определящ фактор в емоционалните ни връзки. Като си придаваме повече стойност, ние имаме шанса да избегнем отношенията на зависимост, в които единствено чуждият поглед ни дава право на съществуване. В общия контекст на изследването ни е важно да се схване, че любовта към себе си и любовта към другия са здраво свързани. Съществата, които обичат до степен на самозаличаване, не се обичат достатъчно. Те са забравили втората част от християнския завет, който препоръчва: „Обичай ближния си както обичаш себе си.“
Здравате идентичност почива на здраво самоуважение. Самочувствието, самооценката, всичко е там. Любовта към себе си ни позволява да си разрешим да бъдем такива, каквито сме, без да чакаме одобрението на другите, да търсим и опитваме това, което ни привлича и ни доставя удоволствие, без да се осъждаме. Накратко, да си разрешим да съществуваме, да дишаме на воля и да заемем нужното за развитието ни място, уважавайки мястото на другите.
Докато не започнем да се уважаваме достатъчно, ние няма да открием онова, което наистина ни е необходимо, за да се развием в положителене смисъл и да усъвършенстваме заложбите си. Ще смятаме просто, че не заслужаваме най-доброто, което животът може да ни предложи. Някои хора дори са на мнение, че не си струва да живеят или че животът им не заслужава да бъде изживян.
Да спреш да очакваш одобрението на другите, за да се оцениш и да оцениш живота, е несъмнено най-дълбоката революция, която може да протече в рамките на едно съществуване. Да избереш да живееш, да избереш да обичаш, да избереш радостта от съществуването, да станеш напълно отговорен за своята жизненост и за собственото си щастие – това са безспорно най-творческите актове, на които индивидът е способен.
Но това далеч не е лесно. Повечето от нас оставаме в плен на неразрешените конфликти с родителите, на неизбежните сблъсъци в любовния живот, на отрицателните гласове, които ни обитават. Всъщност, за да умеем да обичаме и да се обичаме, трябва да сме почувствали, че ни обичат. Огледалата, които родителите ни и другите родителски фигури са ни поднесли чрез жестовете и погледите си, са основни елементи във формирането на здравословно самоуважение.
Виждайки като деца блясъка на възхищение, възторг и обич в очите на близките ни, ние постепенно интегрираме това положително огледало и се научаваме да се обичаме. Това интегриране способства за формирането на положителните родителски комплекси, които ни вдъхват увереност вместо да ни очернят. Любовта към себе си позволява на човека да си има доверие, да остане верен и на ония части от съществото си, които другите не ценят, да издържи на премеждията и да изживее живота си като едно голямо приключение. Положителното вътрешно огледало е основата на здравия нарцисизъм.
Ако поради някои житейски обстоятелства като болна майка, баща алкохолик, хоспитализация в ранно детство представеното ни огледало е било отрицателно, ако никой не е бдял над нас, ако родителите ни не са изпитвали удоволствие да отглеждат децата си, ние започваме да не се уважаваме достатъчно. Вместо да вярваме в способностите си, ние непрекъснато биваме обземани от съмнения. Преживеният мъчителен опит, когато не сме се чувствали приети в естествената ни среда, спомага за формирането на отрицателни родителски комплекси – вместо да ни вдъхват увереност, те подмолно ни убеждават колко сме некадърни.
Сякаш вътре в нас има зло ехо, което шепне като в приказката: „Снежанка е най-красивата!“ Тогава започваме да се срамуваме, че сме такива, каквито сме, и намразваме хората, на които им е по-лесно да живеят. Съперничим им, завиждаме им, опитваме се да ги унищожим или пък се залепваме за тях и им подражаваме, за да получим вниманието, на което ни се струва, че са обект. Така навлизаме в отношения на любов, която бързо може да се превърне в омраза, ако не получим одобрението на избраното за модел на съвършенство лице, или ако то разбие илюзиите ни, като не признае талантите ни.
В този случай нарцисизмът е болезнен и обратно на разпространеното мнение именно човек, който страда от подобно наранено самолюбие, създава впечатление, че е егоцентричен. Просто защото, самоуважението му е толкова нестабилно, че непрекъснато има нужда да бъде повдигано чрез положителни забележки и комплименти. Така се обяснява също защо подобен човек все гледа постави в центъра на вниманието това, което е и което прави, като детето, желаещо на всяка цена да му харесат рисунката. Ако успее да се пребори с отрицателните представи за себе си, насаждани у от безмилостни комплекси, той ще възстанови самоуважението си и ще промени поведението си. Но това често става с цената на дълга терапевтична работа, защото подобен проблем е наистина дълбок. Така стигаме до корените на самоуважението.
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
Повече
КАК ДА ПОЛУЧИТЕ ТОВА, КОЕТО ИСКАТЕ ОТ ДРУГИТЕ
- Установянане на разбирателство
Да общуваш ефективно означава да си способен да постигаш желания резултат, своята цел, като влияеш на другите. Това до голяма степен е свързано с термина от НЛП „разбирателство“. Където има разбирателство и взаимно уважение, дори минималното общуване ще бъде ефикасно. Един поглед в препълнена стая може да предаде много между двама души, които се разбират чудесно. И обратното, когато няма разбирателство, внимателно формулираното съобщение за предстоящи добри новини, може да бъде разбрано погрешно. Разбирателството не е нещо отделно от общуването. Тук става дума за цикъл. Казвате нещо, което установява разбирателство, а разбирателството на свой ред ще допринесе следващото нещо, което ще кажете, да бъде разбрано правилно. Все пак онова, което казвате, може да предизвика и отрицателни чувства или разрушаване на разбирателството, затова не е достатъчно само да подбирате думите, начина им на изричане и съпровождащите ги жестове. Общуването се измерва само с резултата – действа или не?
- Отразяване
Отразяването е нещо, което всички правим от време на време. Ако наблюдавате двама души, които разговарят, най-вероятно ще забележите, че позите им са сходни. Може би двамата са се навели напред или са се облегнали назад със сплетени зад тила пръсти или пък са се облегнали с лакти на бюрата си. Те едва ли съзнават това отразяване, тъй като то е естествен, несъзнателен начин за изразяване на разбирателство. Отразяването може да се съдържа и в говора, височината и тона на гласа, темпото на дишане и други физиологични характеристики.
Интересното е, че двама души, между които има разбирателство, не е задължително да споделят едни и същи интереси или да са в съгласие относно интересите, които споделят. Разбирателството е най-вероятно да се дължи на общ начин на чувстване и мислене, а не на съдържанието на мислите или на темата на общуване. Но отразяването е и умение, което може да се усвои. Експертите в общуването определено го използват. Отразявайки жестовете на човека, с когото общувате неафектирано, вие можете да създадете усещане за разбирателство, сякаш сте с едни и същи мисловни предпочитания. Експертите в преговорите и добрите търговци често демонстрират същите умения.
Но техниката на отразяване може да бъде отнесена и още по-далеч. Жестовете, както знаем, могат да подпомагат или да спъват общуването. Човекът, който седи облегнат назад, със здраво скръстени ръце пред гърдите и кръстосани крака, обикновено не е в особено възприемчиво състояние. Позата му казва „не“, докато човекът, който се е навел напред и изглежда заинтригуван и оживен, вероятно е във възприемчиво, положително разположение на духа. Следователно отразяването на отрицателните жестове и пози едва ли би накарало някого да сключи сделка. Все пак винаги съществува несъзнателна склонност да отразяваме събеседника, така че е възможно да предизвикаме физиологични промени и следователно промяна на състоянието у другия, като приемем положителен тон, подходящи скорост на речта и жестове, които той несъзнателно да започне да отразява.
- Изравняване и повеждане
Представете си, че се опитвате да успокоите човек, който е много ядосан и говори високо, пискливо. За да постигнете разбирателство, вероятно в началото ще възприемете, същата скорост на речта и височина на гласа, за да „станете като него“ и по този начин ще изразите съпричастност. Бавната реч е тихият тон едва ли ще му подействат. Човек почти никога не преминава незабелязано и съвсем различен тон на общуване, когато се чувства толкова разстроен. Все пак, ако постепенно забавяте речта и снижавате тона, той несъзнателно ще откликне със същото, тоест ще започне да ви отразява. Докато забавяте постепенно речта и движенията си, човекът ще започне да подражава на жестовете ви и полека – лека ще превключи на по-разумно поведение, а това на свой ред ще го накара да мисли по-рационално. Така ще постигнете своята цел да го доведете до състояние, в което да разбира разумните доводи – или по-точно онова, което искате да му обясните. Това може да звучи като магия, но наистина действа.
Ако сега за първи път се запознавате с тази техника, изпробвайте я. Изберете си ситуация, в която трябва да промените емоционалното състояние на събеседника или да го направите по-възприемчив за думите ви. Особеността е да не личи, че вие ръководите ситуацията, и просто да изчакате, докато човекът отрази някоя дребна промяна, преди да преминете на следващата. Тази техника е известна под името „изравняване и повеждане“. Мнозина, за които смятаме, че имат „вродена“ способност за общуване, я прилагат несъзнателно. Можете да я използвате с голям ефект във всяка междуличностна ситуация.
Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
Повече